Неговият огън гореше слабо и грееше в червено и тя се запита какви ли образи вижда той в пламъците. Кръв и смърт, както бе предсказано? Или пък виждаше единствено своите желания?
Можеше да изпрати музиката си при него, да наруши съня му, както мислите за него често нарушаваха нейния. Но не искаше да оставя никаква следа, по която той би могъл да стигне до любимите й хора.
Затова продължи да свири за собствено удоволствие и утеха, докато бдеше пред кристала.
Усети го, преди да заговори, и погледна през рамо, докато Фин се приближаваше към нея.
— Не спиш достатъчно и не си почиваш добре.
— Ще спя и ще си почивам, когато това свърши. Виж колко добре спи той. Има ли такава поговорка? Злодеите спят сладко. Май имаше нещо подобно.
— Но сънува, знам го.
— Остави, Финбар. Петима срещу един сме, така че единият ще трябва да се подчини на волята на мнозинството. Разбирам желанието ти. Мислех си, ами, че бих могла да му причиня тревожна нощ, като изпратя музиката си в съня му. Но защо? Всичко, което правим, което изпращаме към него, може да ни се върне обратно. А и знаем какво ще стане, когато март наближи края си.
— Какво ще правим? Има нещо тук. — Той потупа слепоочието й. — Нещо, което не споделяш с останалите. Май един не се подчинява на волята на петимата, а Брана?
— Не, нищо подобно. Още не съм го обмислила докрай. Обещавам ти, че ще ти кажа, както и на останалите, каквото и да реша в крайна сметка. Първо искам сама да се уверя до какво ще доведе.
— Тогава се върни в леглото. Тази нощ той няма да ти каже името, нито ще причини зло някому. Сега спи, както трябва да направиш и ти.
— Добре. — Тя прибра внимателно цигулката в калъфа, хвана ръката на Фин. — Кател отново ще излезе на обиколка утре. Вече е бил с Конър, Мийра, Айона, Бойл и с теб. Всички сте виждали вълка. Аз го видях през очите на Кател. Но всичко, което Кател, или аз, вижда в ума му, е ярост и някаква... потайност — добави тя, докато минаваха през кухнята и се качваха по стълбите. — Различно е от съзнателното мислене, цялата тази потайност и ярост. Но то знае името си, както всички създания.
— Утре ще се присъединя към Конър със соколите и с Кател. Може би когато аз съм с кучето ти и Конър е наблизо, ще имаме повече сила и ще успеем да открием онова, което търсим.
— Трябва да сме двамата с теб — внезапно осъзна тя. — Той ме бърка със Сърха понякога, а все още копнее за нея — както копнее и за теб. Ние двамата и Кател. И двамата можем да слеем съзнанието си с това на кучето. Трябваше по-рано да се сетя.
— Стига толкова мисли. Ще се занимаем с това утре. — Привлече я в леглото и я сгуши в прегръдките си. — Сега ще спиш.
Преди тя да усети и да блокира намеренията му, той я целуна по челото и я приспа дълбоко.
За известно време остана да лежи до нея, под бледите лунни лъчи, а после и той започна да се унася в сън.
И оттам премина в сънищата.
Копитата на Бару трополяха по коравата земя на пътя, снегът още не се бе разтопил. Не познаваше тази земя, помисли си Фин, но и не беше съвсем непозната. Ирландия. Усещаше мириса на Ирландия, но не беше родният му край. Не беше домът му.
Обгърна го тъмната нощ, с кратки проблясвания на звездна светлина и бледи лунни лъчи, които се промъкваха между постоянно менящите се облаци.
А край луната се бе оформил ореол, червен като кръв. Като смърт.
Усещаше мириса на пушек във вятъра и му се стори, че в далечината вижда проблясъка на огън. Лагерен огън.
Беше с наметало. Чуваше го как плющи на вятъра, докато галопираха — главоломен устрем — по замръзналата земя. Беше обзет от тревожно чувство за неотложност; макар да не знаеше къде отива, знаеше, че трябва да пристигне час по-скоро.
Кръв и смърт следват. Думите отекваха в съзнанието му, затова той подканяше коня да бърза още, издигна Бару нагоре и двамата полетяха под забулената в червено зарево луна.
Вятърът развяваше косата му, мяташе наметалото му и свистенето изпълваше ушите му. И над всичко това продължаваше да чува отекването на конски копита.
Погледна надолу и видя ездача — с развяна светла коса — да препуска бързо и много по-напред от онези, които го следваха.
После видя как мъглата се надига и завихря, как поглъща ездача и го откъсва от останалите.
Без да се поколебае, Фин се спусна рязко и насочи коня си право в средата на мръсното покривало от мъгла. Едва не го задуши, толкова гъста бе мъглата, изолираща вятъра и въздуха. Светлината на проблясващите звезди и носещата се сред облаците кървава луна угаснаха като духнати свещи.
Той чу вика, цвиленето — почувства страха на коня, паниката и болката. Вдигна високо ръка и стисна меча си, който бе призовал, обви го в пламъци.