Впусна се в атака, удряше, разсичаше мъглата, газеше в жестокия студ, пробиваше си път с огъня и волята си.
Видя ездача, за миг го зърна — светла коса, тъмно наметало, блед отблясък от медна брошка, която отрази светлината на размахания срещу вълка меч.
И после мъглата отново го скри.
Фин се втурна сляпо напред, сечеше мъглата и викаше с надеждата да отвлече вниманието на вълка от мъжа. Призова вятъра, истински вихър, за да разкъса и разпръсне плътното и мръсно покривало на мъглата. През изтънелите й пипала видя как конят залита, а вълкът се приготвя да скочи отново, и побърза да хвърли преграда пред вълка, докато сам се впускаше в атака.
Вълкът се обърна — с червен камък на шията и червени очи, от които бълваше огън. Звярът скочи към гърлото на Фин, полетя толкова бързо и внезапно, че Фин едва успя да завърти Бару. Лапи раздраха лявата му ръка от рамото до китката, ударът за малко не го събори от седлото, а болката бе като вълна от адски огън. Той замахна с меча и удари звяра с острието, и огънят проряза дълбока бразда в хълбока на вълка, и усети рязката болка да забожда ледено острие в белега на рамото му.
Веднага се извъртя, без да спира да удря и разсича мъглата, която отново се бе спуснала да го заслепи. Успя да се освободи, но установи, че маневрата го е отдалечила. Пак атакува, използва силата си, но вълкът вече беше във въздуха и макар раненият воин да замахна с меча си, вълкът се метна над блесналото острие и впи страховитите си зъби в гърлото на мъжа.
Фин изрева от ярост и пришпори Бару напред, през подвижните пластове на мъглата.
И конят, и ездачът му паднаха, а вълкът нададе тържествуващ вой и изчезна с мъглата.
Още преди конят му да спре, Фин скочи на земята и коленичи до мъжа със светлата коса и замъглените от болката сини очи.
— Остани при мен — заговори му Фин и притисна с ръка зейналата грозна рана. — Погледни ме. Погледни вътре в мен. Мога да ти помогна. Остани при мен.
Но знаеше, че думите му са напразни. Нямаше сила да изцели смъртта, а именно тя лежеше под ръцете му.
Усети последния удар на сърцето, последния дъх.
— Ти проля кръвта си за него.
Ярост, гняв и болка кипяха в душата му, когато вдигна очи и видя жената. Брана, помисли си отначало Фин, но още докато мисълта се оформяше в съзнанието му, осъзна, че греши.
— Сърха.
— Аз съм Сърха. Тъмната вещица от Мейо. Това е съпругът ми, мъртъв на земята. Дайхи, смелият и дързък воин.
Роклята й, сива като мъглата, се полюшваше над земята, докато тя се приближаваше, вперила поглед във Фин.
— Гледам го как умира — нощ след нощ, година след година, век след век. Това е моето наказание, задето предадох дарбата си, клетвата си. Но тази нощ ти проля кръвта си за него.
— Закъснях. Не го спрях. Ако го бях спасил, може би щях да спася всички ни, но закъснях.
— Не можем да променим каквото е било, но все пак твоята кръв, кръвта на моя любим и тази на Кеван напоиха земята тази нощ. Не за да променят каквото вече е било, а за да покажат какво може да бъде.
Тогава и тя коленичи и докосна с устни тези на Дайхи.
— Той умря заради мен, заради децата си. Загина смел и верен, какъвто винаги е бил. Аз съм тази, която се провали. Водена от яростта си, аз нараних теб, проклех теб, един невинен, както и много други, които са били преди теб.
— От мъка — каза Фин. — Водена от мъка и тъга.
— Мъка и тъга? — Тъмните й очи блеснаха ярко. — Те не могат да възстановят равновесието. Аз проклех теб и всички, които са били между Кеван и теб, и както е писано, онова, което причиних на света, ми се върна с тройна сила. Прехвърлих товара си на моите деца, както и на всички деца след тях.
— Спасила си ги. Дала си живота си за тях. Твоят живот и твоята сила.
Сега тя се усмихна и макар в усмивката й да се таеше мъка, той видя Брана в очите й.
— Държах се здраво за тази мъка, сякаш е любим или скъпо дете. Мисля, че тя ме е крепила през цялото време. Не можех да повярвам дори в онова, което ми бе позволено да видя. За теб или вътре в теб. Дори и като знаех, че не само кръвта на Кеван тече във вените ти, пак не исках да приема истината.
— Коя истина?
Тя погледна надолу към Дайхи.
— Ти си и негов потомък. Повече негов, вече го знам, отколкото на Кеван.
С ръка, обляна в кръвта на Дайхи и неговата собствена, Фин сграбчи рамото й. При контакта им силата засия наоколо.
— Какво казваш?
— Кеван се изцели — онова, което е вътре в него, му помогна да се надигне от пепелта, в която го бях превърнала. Изцелен, той потърси мъст. Не можеше да докосне децата ми — те бяха отвъд силите му. Но Дайхи имаше сестри, а една от тях бе толкова млада и красива. Той избра нея, насили я и против волята й пося семето си в утробата и. Тя пое последния си дъх, когато детето пое своя първи. Ти си потомък на това дете. От нейната кръв си. Ти си потомък на Дайхи. Ти си негов, затова, Финбар от рода Бърк, си мой. Бях несправедлива с теб.