— Но ти направи точно това и аз не умрях, нали? — Той се премести зад нея, целуна я по рамото. — Плачеше за мен.
— Сълзи на страх и безсилие.
Но когато той отново целуна рамото й, тя се извъртя, обви ръце около него, залюля го в прегръдките си.
— Къде беше? Къде те отведе той?
— Не ме отведе той, в това съм убеден. Върнах се в миналото до нощта, в която Кеван е убил Дайхи. Видях Сърха. Говорих с нея.
Брана се дръпна рязко.
— Говорил си с нея?
— Както сега с теб. Много приличаш на нея. — Отметна косата й назад. — Толкова много си приличате и макар очите й да са тъмни, имаш същия поглед като нея. Заради силата в него. И магията.
— Какво ти каза?
— Ще ти кажа, но мисля, че е най-добре да го кажа пред всички. А и истината е, че ми е нужно малко време, за да си изясня сам някои неща.
— Тогава ще ги повикам.
Тя се облече и повече не попита нищо. Всъщност на нея също й трябваше време да се успокои, да надене отново защитната си броня. От деня, в който бе видяла белега му, не бе изпитвала такъв страх и мъка, както тази сутрин. Питаше се дали силните й чувства не са блокирали целебните й сили, способността й да го измъкне от съня. И не знаеше какъв е отговорът.
Когато слезе долу, забеляза, че той вече е сложил чайника и е приготвил кафе.
— Сигурно ще искаш да приготвиш закуска за всички — подхвана той. — Но можем и сами да се оправим.
— Така ще съм заета с нещо. Ако искаш да се включиш, обели и нарежи малко картофи. Това поне го можеш.
Двамата се заеха със задачите си мълчаливо, а скоро и останалите започнаха да пристигат.
— Изглежда, ще хапнем солидна закуска — отбеляза Конър. — Но часът е адски ранен. Май си имал приключение? — обърна се той към Фин.
— Може да се каже.
— Но си добре. — Айона го докосна по ръката, сякаш искаше сама да се убеди.
— Добре съм, а също съм и хитър, затова предавам задълженията си в кухнята на Бойл, който е много по-сръчен от мен.
— Всеки е по-сръчен от теб. — Бойл запретна ръкави и се зае да помага на Брана.
В напрегната тишина всички помогнаха за подреждането на масата, сервирането на чая, кафето, хляба.
И когато седнаха, очите им се впериха във Фин.
— Историята е странна, макар отчасти да я знаем от книгите. Озовах се на гърба на Бару, препускащ в яростен галоп по черен път, който още беше заледен от зимата.
Той продължи да разказва подробно, като се стараеше да не пропусне нищо.
— Чакай малко. — Бойл вдигна ръка. — Откъде си толкова сигурен, че не Кеван те е подмамил в съня? Вълкът те е нападнал, хвърлил се е към гърлото ти, а нашата Брана не е можела да стигне до теб, за да ти помогне или да те върне обратно. Звучи ми като дело на Кеван.
— Появата ми го изненада, мога да се закълна в това. Вълкът ме нападна само защото бях там и можеше да попреча на убийството. Ако Кеван е искал да ме убие, защо да не ме изчака в засада и тогава да ми се нахвърли? Не, целта му беше Дайхи, а моята намеса бе неочаквана за него. Не можах да го спася, а като премислям всичко, ми става ясно, че изобщо не е имало шанс да го спася.
— Той е бил жертвата — тихо каза Айона. — Неговата смърт, както и на Сърха са дали живот на тримата.
— Очите му бяха като твоите — блеснали и сини. Виждах, когато можех да зърна през мъглата, колко смел и силен воин е. Но независимо от силата му, независимо от помощта ми, нищо не можеше да промени стореното. Кеван имаше огромна сила, много повече, отколкото сега. Сърха е отнела от силата му, макар после да се е изцелил. Мисля, че част от жаждата, която го движи сега, е стремежът му да си я върне цялата. А за да я получи, трябва да я вземе от тримата.
— Това никога няма да стане — отсече Брана. — Разкажи им и останалото. Знам само част от него.
— Дайхи падна. Мислех, че мога да излекувам раната му, но беше прекалено късно. Той пое последния си дъх, докато държах ръцете си върху него. А после се появи тя. Сърха.
— Сърха? — Мийра остави чашата с кафе, която тъкмо бе взела. — Била е там с теб?
— Говорихме. Стори ми, че мина доста време там, на окървавения път, но сега мисля, че не е било дълго.
Той описа всичко, дума по дума, мъката й, разкаянието, силата й. А после и думите, които бяха променили всичко в него.
— Дайхи? Ти си негов потомък, кръвта ти е смесена с неговата и тази на Кеван? — Разтърсена, Брана бавно се изправи на крака. — Как не съм разбрала? Как може никой от нас да не го е разбрал? Ти носиш него в себе си и затова винаги побеждаваш Кеван и отбиваш атаките му всеки път. Но аз не го видях. Или не исках. Защото виждах само клеймото.
— Как би могла да видиш нещо, което сам не виждам в себе си? Видях белега и му отдадох значението, което и ти. Мисля дори, че за мен беше по-тежко. Тя е знаела, както сама каза, но не е имала доверие, не е вярвала. Затова мисля, че тя ме отведе там, за да види какво ще направя. Това е било последното изпитание, за да докажа кое гори по-силно в мен.