Той бръкна в джоба си.
— И накрая ми даде това. — Отвори длан и показа брошката. — Даде ми онова, което е направила за него.
— Амулетът на Дайхи. Мнозина са го търсили. — Брана отново седна, загледа се внимателно в медната брошка. — Мислехме, че е изчезнал.
— Тримата водачи ведно. — Конър протегна ръка и Фин му подаде амулета. — Защото ти си единственият между нас, който може да говори и с тримата. Винаги е бил твой. Чакал те е, трябвало е тя да ти го даде.
— Тя ми каза, че всяка нощ вижда как Дайхи умира. Нейното наказание за проклятието. Мисля, че наистина е жестоко от страна на боговете да накажат така една тъгуваща жена. Кръв и смърт, каза тя, както и ти, Брана. Кръв и смърт следват, затова ни дава — на всички нас тук и на децата си — своята вяра. Ние трябва да го унищожим, но не за отмъщение, а трябва да призная, че отмъщението беше голяма част от мотивацията ми до тази нощ. Трябва да сложим край заради светлината, любовта и всички, които ще дойдат след нас. Каза също, че любовта има сила, по-голяма от всички магии, а после ме прати обратно. Каза: „Върни се при нея“ и аз се събудих, за да те видя как плачеш за мен.
Без да каже нищо, Брана протегна ръка към Конър, после се зае да разглежда амулета.
— Направила е това от любов, както и онези, които тримата носят. Има силна магия в него. И както правим и ние, след като веднъж си го получил, не бива да го сваляш никога.
— Можем да му направим верижка — предложи Айона — като нашите.
— Да, добре. Отлична идея. Това изяснява защо винаги ми е необходимо толкова много от кръвта ти, за да направя някоя отрова. В нея няма достатъчно от Кеван.
Фин се разсмя задавено и реши да хапне яйцата, които бяха изстинали в чинията му.
— Практична, както винаги.
— Ти си един от нас — осъзна Айона. — Искам да кажа, че си ни братовчед. Много, много далечен, но все пак роднина.
— Добре дошъл в семейството. — Конър вдигна чашата си с чай за наздравица. — И нека бъдещите летописи отбележат, че братовчедите О’Дуайър и техните приятели и любими са пратили Кеван обратно в ада.
Както и Фин, и Бойл стисна ръката на Айона.
— Предлагам всички да вдигнем тост довечера в бара, а новият ни братовчед ще почерпи първи.
— Съгласен съм, но втората бира е от теб. — Фин вдигна чашата си и изпи кафето, което бе изстинало като яйцата.
А дълбоко в себе си продължаваше да усеща топлина.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Фин носеше брошката на верижка, усещаше тежестта й върху гърдите си. Но когато се погледнеше в огледалото, виждаше същия човек. Беше пак този, който винаги е бил.
И макар амулетът да бе близо до сърцето му, белегът оставаше върху рамото му. Това, че в кръвта му има и светлина, и мрак, не променяше стореното, не променяше него.
Нямаше да промени и онова, което предстоеше само след няколко седмици.
Той се грижеше за бизнеса си, работеше в конюшнята, в школата, прекарваше време в своето ателие, за да усъвършенства заклинания, които биха могли да са от полза за кръга му.
Разхождаше се или яздеше с Брана и с кучетата с надеждата да подмамят Кеван и да открият начин да изровят това последно парченце от мозайката.
Но името на демона продължаваше да му убягва, докато февруари плавно премина в март.
— Връщането в пещерата може би е единственото, което не сме опитали. — Фин подхвърли идеята небрежно, докато двамата с Конър наблюдаваха полета на два млади сокола над полето.
— Има още време.
— Времето си минава, а той чака, както изчакваме и ние.
— Омръзнало ти е да чакаш, това е ясно. Но връщането там не е отговор на проблема, а и не можеш да си сигурен, че ще научиш името, ако се върнеш.
Конър извади от джоба си белия камък, който Иймън от първите трима му бе дал.
— Всички чакаме, Фин. Тримата и тримата, и трима още, защото вече не мога да видя Иймън в сънищата си. Не го намирам, но все пак знам, че е там. И той чака като нас.
Фин се възхищаваше на самообладанието на Конър. И го проклинаше.
— Без името какво да чакаме?
— Каквото е писано да стане, а това винаги е било по-лесно за мен, отколкото за теб. Кажи ми нещо. Когато свършим, когато всичко приключи, а аз вярвам, че ще победим, какво ще правиш?
— Има много места по света, където не съм бил.
Гняв проблесна в очите на Конър, а той рядко се гневеше.
— Мястото ти е тук, при Брана, при нас.
— Домът ми е тук, не мога да го отрека. Но двамата с Брана не можем да имаме живота, за който си мечтахме, затова вземаме това, което можем, докато можем. Няма да имаме онова, което ти ще имаш с Мийра или Бойл с Айона. Не е писано.