— О, глупости. Тя мисли прекалено много, а ти обвиняваш себе си за неща, които не си направил. Миналото може да е написано, но не и бъдещето, а двама толкова умни хора би трябвало да измислят как да създадат общо бъдеще за себе си.
— Това, че кръвта на Дайхи тече във вените ми, не променя факта, че имам и от кръвта на Кеван или че нося белега му. Ако спечелим и го унищожим, както и демона, леговището му, каква е гаранцията, че няма да бъда привлечен от мрака, както е бил той, може би след година или десет? Знам колко силно и сладостно е това притегляне, а Брана знае, че то е вътре в мен. Никога не бихме могли да имаме деца, които да носят същото бреме.
— Ако не може, не бива. — Конър махна с ръка и отхвърли всички аргументи. — Все същите глупости. И двамата сте се вторачили в проблемите.
— Клетвата на умиращата вещица е нещо, за което тя сега съжалява, но силата й остава. Може би в някое от местата, които не съм обиколил, ще намеря начина да разваля проклятието. Няма да спра да го търся.
— Значи, когато всичко тук свърши, ще търсим заедно с теб. Помисли само колко свободно време ще имаме, след като се отървем от Кеван.
Фин се усмихна, но си помисли, че те трябваше да живеят своя живот.
— Нека се съсредоточим върху унищожаването му. Кажи ми каква къща мислиш да построиш за себе си и за своята съпруга. Нещо такова...
Фин завъртя пръст във въздуха и му показа бляскав вълшебен замък над сребърно езеро.
Конър се засмя и също завъртя пръст.
— Като начало по-скоро такова. — И превърна двореца в къщурка със сламен покрив сред зелено поле.
— На теб повече ти подхожда. А какво мисли Мийра по въпроса?
— Че не иска да мисли за това, докато Айона и Бойл не се оженят и не завършат тяхната къща. Тогава, понеже и бездруго трябва да напусне апартамента си в началото на месеца, мислехме, че след като Бойл и Айона се настанят в новата си къща, може да оставим Брана на спокойствие и да се преместим в апартамента над твоя гараж.
— Бихте могли. Колкото дълго пожелаете, но си мисля, че теб ще те засърбят пръстите да построиш нещо свое.
— Е, може и да съм нахвърлил някои идеи. Мисля...
Той замлъкна, когато чу сигнала за съобщение на телефона си.
— Брана е. Не, нищо не е станало — понеже Фин скочи на крака. — Просто иска да се върнем, пише, че има нещо, което иска да обсъди с нас и с Айона. Хм. — Конър върна отговор на съобщението. — Явно ще бъдем само вещери, което ме озадачава.
— Нещо се върти напоследък в главата й — допълни Фин. — Може най-после да го е измислила.
Двамата с Конър повикаха соколите си.
Брана продължаваше да работи, докато чакаше. Наистина бе измислила всичко и сметна, че е време да сподели с другите, за да види дали са съгласни и дали изобщо им допада идеята.
Беше проучила начините как може да се направи и бе огледала под лупа нужния ритуал, защото наистина щеше да поиска много от останалите.
Дали това бе верният отговор, питаше се тя. Още една стъпка по пътя към крайната цел?
Не беше импулсивно решение, повтаряше си тя, докато пълнеше и последните бутилчици с ароматно масло за магазина. Беше мислила много върху идеята, огледала я бе от всички страни и много задълбочено, така че нямаше как да се нарече импулсивна.
Не, беше решение, избор, който трябваше да бъде подкрепен изцяло от всички.
Изми си ръцете, избърса плота, после отиде и надникна в кристала.
Пещерата беше празна и се виждаше само червеното зарево на огъня и тъмният пушек, който се надигаше от котлето. Значи, Кеван се скиташе на воля. И ако сега гледаше към тях, нямаше да види нищо, което би могъл да използва срещу тях. Беше се погрижила за това.
Стана да посрещне Айона и се зае с обичайното си занимание. Сложи чайника на котлона.
— Каза да не се тревожим, но...
— Няма причина — увери я Брана. — Просто трябва да обсъдя нещо с теб, Конър и Фин.
— Но не и с Бойл или Мийра.
— Още не. Не е нещо, което бихме направили без тях, давам ти думата си, но трябва първо да го обсъдим помежду си. Е, избра ли си вече какви цветя искаш за сватбата?
— Да. — Айона окачи палтото и шала си и се опита да смени темата, както искаше Брана. — Беше права за дизайнерката, прекрасна жена. С нея избрахме всичко необходимо и съм почти готова — все това си повтарям — с избора на меню за сватбеното тържество. Много се радвам, че оставих музиката на теб и Мийра, иначе щях съвсем да полудея.
— С радост ти помагаме, а и Мийра си води бележки за това какво правиш ти и как би искала тя да го промени. Макар да твърди, че изобщо не мисли още за сватбата.