— Твоите любов и вяра, както и на Гелуън, са това, което ни е нужно.
— Тогава ги имате.
Направиха кръга и котлето увисна във въздуха над огъня, който бяха наклали. Водата се изля в котлето от ръцете на Тийгън. Брана добави билки, Иймън — натрошени камъни.
— Тези са от дома, който сами създадохме.
— А тези... — Тийгън отвори една торбичка и изсипа скъпоценното й съдържание. — Тези са от дома, който търсим. Дребни неща, изсушено цвете, камъче, кора от дърво.
— По-ценни от златото и от среброто. Поднасяме ги в дар. Ето къдрица от косата на първородния ми син.
— Перо от моя водач. — Иймън го добави към къкрещото вече котле.
— Този амулет, който майка ми направи.
— О, Тийгън — прошепна Брана.
— Тя би го искала. — Тийгън го добави към дара.
— На вас поднасяме онова, което ни е скъпо, и добавяме към него вещерска сълза. Запечатваме го с кръв, за да покажем, че сърцата ни са верни.
Всеки използва свещената кама, за да поднесе кръвта си, след което къкрещото котле закипя и се обви в пушек.
— Татко, майко, кръв от нашата кръв и плът от нашата плът, ний, сираците, доказахме безкрайната си вяра. Дарете ни на това свято място, в този свят час мощта и правотата на вашата сила. С вашия дар няма да се провалим и Кеван ний ще повалим. Вдъхнете ни сила, ние сме тримата вещери. Както казахме, тъй да бъде!
Вятърът се изви вътре между стените. Свещите пламтяха ярко. Но при последните думи, които тримата изговориха заедно, вятърът се превърна във вихър, а светлината блесна ослепително.
Гласовете, които шепнеха тихо, отекнаха силно.
Брана сплете ръце с брат си и сестра си, заедно с тях падна на колене.
Разтърси се цяла от светлината, гласовете, вятъра. И от силата.
После настана тишина.
Тя се изправи отново и заедно с Тийгън и Иймън се обърна.
— Целите греехте — в почуда отрони Оуен. — Сякаш самите вие бяхте свещи.
— Ние сме тримата. — Гласът на Тийгън се издигна и отекна в стаената тишина. — Но има много. Мнозина са били преди нас, много ще дойдат след нас.
— Тяхната светлина е наша; нашата е тяхна. — Иймън вдигна ръце заедно с тези на сестрите си. — Ние сме тримата и сме като един.
Изпълнена от светлина, без следа от умората, Брана се усмихна.
— Ние сме тримата. Светлината ни ще прогони мрака, ще го измъкне от сенките. И ще го победим.
— Кълнем се в кръвта си — заговориха те в един глас, — ще победим!
На сутринта, под меката светлина на утрото, те отново потеглиха. Вървяха по пътя през зелените хълмове, покрай реката, която искреше в синьо под лъчите на яркото слънце. Яздеха към величествените сиви каменни стени на Ашфорд, където вратите бяха отворени за тях, подвижният мост бе свален, а слънцето грееше топло над водата, над земята на родното им място.
И така децата на Сърха се завърнаха у дома.
ТРЕТА ГЛАВА
Зима, 2013 г.
Брана О’Дуайър се събуди и видя сивкавия, просмукващ се, неумолим дъжд. И й се прииска отново да се свие под завивките и да заспи. Винаги й се струваше, че утрото идва прекалено рано. Но колкото и да не й се нравеше, сънят си бе отишъл, а след него бавно и упорито я обземаше жаждата за кафе.
Леко раздразнена, както се случваше често сутрин, тя стана, обу дебели чорапи на краката си и навлече дебел пуловер върху тънката тениска, с която спеше.
По навик и заради вроденото си чувство за ред тя разпали жаравата в огнището, така че пламъците да разведрят стаята, и докато кучето й Кател се протягаше блажено на килимчето пред огъня, тя оправи леглото си и добави купчина декоративни възглавнички, които много харесваше.
Отиде в банята, където среса дългата си черна коса и я вдигна на кок. Имаше работа, и то доста, но след кафето. Намръщи се на отражението си в огледалото и за миг се почуди дали да не направи малко заклинание за разкрасяване, понеже неспокойната нощ със сигурност личеше по лицето й. Но после си каза, че няма смисъл.
Вместо това се върна обратно в спалнята си и разтри гърба на кучето, което го накара да размаха доволно опашка.
— И ти не спа спокойно, нали? Чух те да говориш насън. Чу ли гласовете, момчето ми?
Слязоха заедно на долния етаж тихо, понеже къщата й беше пълна, както се случваше често напоследък. Брат й делеше постелята си с Мийра, а братовчедка й Айона — с Бойл.
Приятели и роднини. Обичаше ги всички и се нуждаеше от тях. Но Бог й бе свидетел, че малко усамотение щеше да й се отрази добре.
— Тук са заради мен — каза тя на Кател, докато слизаха по стълбите на красивата й къща. — Сякаш не мога да се грижа за себе си. Нима не съм направила достатъчно добра защита около всичко мое и тяхно, нима не би удържала срещу силата на дузина като Кеван?