Думите й прободоха сърцето му и той остави меча, който вече бе избрал за битката. Отстъпи крачка назад от нея.
— Знаеш, че не можем. Докато не разваля проклятието...
— Не го знам. — Сега тя бързаше, стига толкова мислене. Само чувства. — Знам само, че оставихме онова, което ти е причинено от светлината и мрака, да ни спре. Стига вече, Фин. Не можем да създадем деца, които да носят бремето, което носиш ти, и това е мъка и за двама ни. Но ще бъдем заедно. Не можем да имаме живота, за който някога си мечтаехме и планирахме, но можем да мечтаем и да съградим нов. Приех волята на по-висшите сили. Може да загина тази нощ и приемам това. Но когато приех съдбата си, силата не ми нареди да те оставя, затова няма да го направя.
— Брана. — Той обхвана с длани лицето й, целуна страните й. — Трябва да намеря начин да разваля проклятието. Не знам къде ще ме отведе търсенето. Не знам, не мога да предвидя колко време ще отнеме, ако изобщо някога намеря отговора.
— Тогава ще те следвам, където и да отидеш. Ще търся заедно с теб, където и да ни отведе животът. Не можеш да се скриеш или да избягаш от мен. Ще те последвам, Финбар, ще те проследя като куче, кълна се в живота си. Няма да приема отново живот без любов. Обичам те.
Разтърсен до дъното на душата си, той облегна чело на нейното.
— Оставяш ме без дъх. Цели дванайсет години не си ми казвала това. Две думи, в които е събрана цялата сила на небето и земята.
— Искам да те обвържа с тях към себе си. Създадени сме един за друг, знам го с цялото си сърце. Ако не можеш да останеш тук с мен, аз ще тръгна с теб. Можем да заминем или да останем, но искам да се оженим, Фин. Дай ми тази клетва и приеми моята. Преди да се изправим пред онова, което ни чака, вземи любовта ми, обещай ми своята.
— Можеш ли да живееш с това ден след ден? — Той разтри рамото си. — С това и със знанието за всичко, което не можем да имаме?
Тя бе предала съдбата си на светлината, спомни си Брана, и отговорът се бе появил. Толкова прост и ясен.
— Ти го правиш, живееш с това всеки ден, а аз съм твоя. Бих дала живота си за дълга си, ако това е нужно, но повече няма да затварям сърцето си. Нито за мен, нито за теб. Или за любовта.
— Твоята любов е всичко за мен. Можем да живеем ден за ден, докато...
— Не. Не искам повече да имаме само днешния ден. Искам тази клетва от теб. — Тя сложи длани върху гърдите му, върху сърцето. — Моля те. Вземи любовта ми и клетвата ми, дай ми своята. Каквото и да дойде занапред.
Той я целуна нежно, после я пусна и отиде до един рафт, отвори дървена кутийка и извади пръстен, който проблесна с отразена от огъня светлина.
— Кръг — каза той. — Символ и камък на светлината и огъня. Намерих го в морето, в едно топло синьо море, където плувах и си мислех за теб. Отидох, за да те забравя, далеч оттук и от всичко. На един остров, където не живее никой, където отидох да плувам далеч навътре в морето и го видях да проблясва на дъното. Знаех, че е твой, макар никога да не съм се надявал да мога да ти го дам, не съм и мечтал, че може да го приемеш.
Тя протегна ръка.
— Дай ми обещанието си и приеми моето. Ако има утре, Фин, то ще бъде наше.
— Заклевам се, че ще намеря начин да ти дам всичко, което сърцето ти пожелае.
— Не разбираш още, че вече си го направил. Това е любовта, а тя приема всичко.
Когато той сложи пръстена на ръката й, пламъците в камината се издигнаха буйно. Някъде в нощта, отвъд прозорците, блесна светкавица.
— Приемаме всичко — повтори тя и го прегърна здраво, потъна в целувката му.
Каквото и да дойде, мислеше си тя, дори и да беше смърт и кръв, имаха любовта.
Събраха се — кръг, създаден със сърце и дух, вярност и дълг, скрепен от магията. Нощта напредна и те взеха оръжията си.
— Не знаем името — започна Брана. — Докато го научим, трябва да задържим Кеван, да не допуснем да излезе от границите ни, да не се пренесе в друго време.
— Ще издигнем здрави стени, ще заключим портите — подкрепи я Конър. — И ще използваме всичките си сили да извадим демона наяве, да разберем името му.
— Или да му размажем физиономията, за да си го каже — предложи Бойл.
— Всеки от нас знае какво трябва да се направи тази вечер и как ще го направим — продължи Фин. — Ние сме по-силни заради всичко, което споделяме помежду си, и ако е съдено правдата да тържествува, Кеван ще срещне своя край. Няма други на света, с които бих предпочел да бъда редом в битката. Никой никога не е имал по-верни приятели.
— Хайде, да вървим да изгорим негодника и после да се върнем за закуска. — Конър прегърна Мийра през рамо.