Това трябваше да престане, наистина, заключи тя, докато крачеше решително към хубавата си, прекрасна кафе-машина. Едър мъж като Бойл Макграт едва ли се чувстваше удобно в тясното легло на братовчедка й Айона. Трябваше да ги подкани да си вървят. Във всеки случай нямаше никакъв знак от Кеван от нощта на Вси светии.
„Измъкна се на косъм. По дяволите, за малко да го довършим. Заклинанието, отварата, и двете бяха толкова силни“ — мислеше си тя, докато слагаше кафето. Нима не бяха работили и върху двете достатъчно упорито? Ами силата, мили боже, силата се бе надигнала като могъща река в онази нощ край старата колиба на Сърха.
Бяха го наранили, проляха кръвта му и го накараха да вие от болка — вълка и човека едновременно. Но въпреки това...
Не бяха приключили. Беше се измъкнал от хватката им и сега лекуваше раните си някъде, събираше сили.
Нищо не бе свършило и понякога тя се питаше дали изобщо някога ще свърши.
Отвори вратата и Кател изтича навън. Дъжд или не, кучето се нуждаеше от сутрешната си разходка. Тя остана на прага в студеното, хапещо декемврийско утро, загледана в гората.
Той чакаше, усещаше го, отвъд гората. Дали в тяхното време, или в друго, не можеше да каже. Щеше да се появи отново и те трябваше да са готови.
Но нямаше да е тази сутрин.
Затвори вратата и студът остана навън, а вътре подкладе огъня в кухнята, добави още торф, така че ароматът му да внесе уют. Наля си кафе и се наслади на първата глътка, както и на краткия миг на тишина и спокойствие. А магията на кафето проясни ума й, повдигна настроението й.
Ще победим.
Гласовете, спомни си сега. Толкова много гласове се бяха надигнали, отекваха отвсякъде. Имаше светлина, сила и решимост. Почувствала го бе в съня си. И онзи единствен глас, толкова ясен, толкова уверен.
Ще победим.
— Ще се молим да си права.
Тя се обърна.
Жената стоеше с ръка, положена закрилнически върху големия й корем, загърната с дебел шал над тъмносинята рокля.
Сякаш гледаше в огледало, помисли си Брана. Косата, очите, формата на лицето.
— Ти си Брана, дъщерята на Сърха. Познавам те от сънищата.
— Да, както и аз теб, Брана от рода O’Дуайър. Ти си от моята кръв.
— Така е. Аз съм една от тримата. — Брана докосна амулета с образа на кучето, който никога не сваляше от шията си, точно както и далечната й прародителка докосна своя.
— Брат ти дойде при нас със своята любима една нощ в Клеър.
— Конър и Мийра. Тя ми е като сестра. — Сега Брана докосна сърцето си. — Ето тук. Разбираш ме, нали?
— Тя спаси живота на моя брат, проля кръвта си за него. И за мен е като сестра. — С голямо учудване на лицето си дъщерята на Сърха се огледа наоколо. — Какво е това място?
— Моят дом. Както и твой, добре си дошла. Ще поседнеш ли? Ще ти направя чай. Кафето, което пия, не е полезно за бебето.
— Мирише хубаво. Но само поседни при мен. Седни за миг. Това място е чудесно.
Брана се озърна в кухнята — спретната, приятна, точно каквато я бе проектирала. И вероятно изглеждаше чудновата за жена от тринайсети век.
— Това е прогресът — каза тя, докато присядаше до кухненската маса с родственицата си. — Улеснява и спестява часове работа в кухнята. Добре ли се чувстваш?
— Добре, много добре даже. Синът ми ще се роди скоро. Третото ми дете.
Тя се пресегна и Брана улови дланта й.
Топлина и светлина, сливането на сила, мощна и истинска.
— Ще го наречеш Руарк, защото ще стане победител.
Това накара родственицата й да се усмихне.
— Така ще бъде.
— В нощта на Вси светии, ние — тримата и още трима, които са с нас — излязохме на битка с Кеван. Макар че го ранихме жестоко, изгорихме го и проляхме кръвта му, не го довършихме. Видях ви там. Брат ти с неговия меч, сестра ти с жезъла и теб с лъка. Не беше бременна.
— Самхейн ще настъпи чак след две седмици в моето време. Значи, сме дошли при вас?
— Да, при колибата на Сърха, където го подмамихме в капан, при това във вашето време, защото се пренесохме там с намерение да го впримчим здраво. Бяхме много близо до целта, но не достатъчно. Моята книга — книгата на Сърха — бих могла да ти покажа заклинанието, отровата, която направихме. Ти може би ще...
Брана вдигна ръка и притисна другата към корема си.
— Синът ми идва. И ме тегли назад. Но чуй ме, има едно място, свещено място. Абатство. Намира се насред полето на един ден път на юг.
— Балинтъбър. Айона ще се омъжи за Бойл там през пролетта. Наистина е свято място с голяма сила.
— Той не може да отиде там, да вижда какво се случва там. Свещено място е и онези, които са го създали, бдят над него. Те ни дадоха на нас, на тримата на Сърха, своята светлина и надежда, своята сила. Следващия път, когато се изправите срещу Кеван, ние ще бъдем с вас. Ще намерим начин. Ще победим. Ако не е писано да сте вие, то ще дойдат други трима. Вярвай, Брана от рода O’Дуайър. Намери начин.