— По-добре ни е заедно — настоя Конър.
— И няма нищо общо с факта, че ако спите в апартамента на Мийра, ще закусвате овесена каша всяка сутрин?
Той се ухили.
— И това е сериозна причина.
— Правя страхотна овесена каша. — Мийра го смушка в ребрата.
— Така е, скъпа, но опита ли тези палачинки?
— Признавам, че дори прочутата ми овесена каша не може да се мери с тях. Искаш малко лично пространство — обърна се Мийра към Брана.
— Нямам нищо против да оставам сама понякога.
— Ще поработим и върху това.
— Изглежда, имаме много задачи за решаване. — Бойл се изправи. — Добре е да започнем с разтребването на кухнята на Брана и залавяне с работата, с която си изкарваме хляба.
— Кога ще приключиш ангажиментите си с магазина? — попита я Фин.
Бе се надявала разговорите да са го разсеяли от темата, но го познаваше добре. Още повече, призна неохотно тя, не можеше да избегне съвместната им работа. Не и предвид крайната цел.
— Ще се върна към два.
— Значи, и аз ще съм тук в два. — Той стана, взе чинията си и я занесе до мивката.
Всеки трябваше да изкарва някак прехраната си, а Брана всъщност обичаше своята работа. След като къщата се изпразни и утихна, тя се качи горе, за да се облече за работния ден, и остави само тлееща жарава в камината на спалнята си.
Слезе в ателието си, където прекара следващия час в опаковане на ароматните сапуни, които бе приготвила предния ден. После украси с панделки и сухи цветя шишенцата с лосиони, които вече бе напълнила.
Към специалните подаръчни кутии, които бе купила за празничните дни, добави свещи, ароматизирани с червени боровинки.
След проверка на списъка, направен за нея от управителката на магазина й, добави още мехлем, масло за вана, различни кремове и си отбеляза какво трябва да направи допълнително, след което се зае да пренася кашоните до колата си.
Бе планирала да остави кучето си у дома, но Кател явно бе на друго мнение, защото пъргаво скочи в колата.
— Явно искаш разходка, така ли? Ами, добре.
След една последна бърза проверка на багажа тя седна зад волана и пое по краткия път до градчето Конг.
Дъждът и студът обезсърчаваха всеки турист, дръзнал да посети региона през декември. Завари стръмните улички безлюдни, руините на абатството — пусти. Като място извън времето, помисли си тя с усмивка.
Харесваше градчето, както запустяло в дъжда, така и огласено от хора в хубав ден. Макар и да продаваше от стоката си и направо от ателието понякога — особено на онези, които се отбиваха с надеждата да им направи заклинание или специална отвара — тя бе предпочела да отвори магазин в градчето, където туристи и местни жители да могат спокойно да се отбият. И тъй като винаги бе настроена прагматично, това беше място, където те да разменят своите пари за направеното от нея.
Спря колата на малката уличка пред варосаната в бяло фасада на ъгловата сграда, в която се помещаваше „Тъмната вещица“.
Кател скочи веднага след нея и въпреки дъжда изчака търпеливо, докато извади първия от кашоните със стока. Брана отвори с лакът вратата под акомпанимента на весели камбанки и влезе вътре сред ароматите и красивите светлини, създадени от нея за самата нея.
Толкова много красиви шишенца, купички, кутии по рафтовете, свещички, запалени за атмосфера и заради приятния аромат. Пастелни цветове за отмора и утеха, ярки такива за повдигане на тонуса, кристали, скупчени един до друг за повече сила.
И разбира се, веселието на празничния сезон с малката елхичка, с гирляндите и клонките имел, няколко коледни играчки, които бе купила от една жена в Дъблин, както и украсени с камъни магически пръчки и висулки, които бе поръчала по каталог, защото хората очакваха подобни неща в магазин с име „Тъмната вещица“.
Айлийн, дребничка като момиче, се бе покатерила на табуретка и забърсваше праха от един от високите рафтове. Обърна се и яркозелените й очила се смъкнаха върху чипото й носле.
— Виж ти, самата господарка е дошла. Много се радвам да те видя, Брана. Надявам се, че носиш още от онези свещи с аромат на боровинки, защото продадох и последната преди петнайсет минути.
— Нося още двайсет, както поиска. Бих казала, че са прекалено много, но след като сме продали и последната, явно ти отново си права.
— Затова ме направи управител на магазина. — Айлийн слезе от табуретката. Тъмнорусата й коса бе прибрана на обичайния кок и както винаги, бе облечена елегантно. Днес бе с високи ботуши и тъмнозелена рокля. Висока едва метър и петдесет, тя бе родила и отгледала петима прекрасни синове. — Значи, има още в колата? Ще ида да ги донеса.