— Не, няма, защото няма нужда и двете да се мокрим до кости. — Брана остави първия кашон на безукорно чистия плот. — Можеш да разопаковаш този и да правиш компания на Кател, тъй като настоя да дойде с мен.
— Кател знае къде държа специалните бисквитки за такива чудесни и добри кучета.
Хрътката размахваше опашка, докато тя говореше, след което седна възпитано и направо й се ухили.
Брана излезе отново под дъжда, последвана от смеха на Айлийн.
Наложи се да направи три курса и накрая бе подгизнала до кости.
Разпери ръце и бавно ги прокара близо до тялото си — от косата до краката, за да се подсуши, както бе направил Конър с кучето сутринта. Нещо, което би направила пред малцина, освен пред най-близките й хора.
Айлийн дори не мигна, докато разопаковаше стоката. Брана я бе избрала за управител на магазина си и отговорник за служителите на непълен работен ден заради много практични причини. Сред които една от най-важните бе, че усещаше проблясъците на сила у тази жена, както и нейното пълно приемане на това, което беше Брана.
— Отбиха се четирима дръзки туристи — дошли от Англия да видят музея на „Тихия човек“ и да хапнат в бара. Влязоха тук и оставиха общо триста и шейсет евро, преди да си тръгнат.
Друга практична причина и далеч не най-маловажната помисли си сега Брана, бе умението на Айлийн да предложи най-подходящите продукти на всеки клиент.
— Отлична новина в дъждовна сутрин.
— Ще пийнеш ли чай, Брана?
— Не, но ти благодаря за предложението. — Вместо това Брана запретна ръкави и се зае да помага на Айлийн в разопаковането на стоката. — Как вървят нещата?
Както се бе надявала, Айлийн отвлече вниманието й от тревожните мисли с приказките си за случките в градчето, новини за синовете й, за съпруга й, за снахите — две засега, и трета, която щеше да се появи през юни, за внуците и какво ли още не.
Неколцина клиенти се отбиха през този час, докато работеха заедно, и никой не си тръгна с празни ръце. А това бе добре както за настроението, така и за джоба й.
Бе създала нещо хубаво тук, напомни си Брана. Изпълнено с цветове, светлина и приятни ухания, всичко бе спретнато подредено, както го харесваше взискателната й природа, и красиво аранжирано, както го желаеше чувството й за изящен стил.
Мислено благодари на Господ за Айлийн и останалите си служители, които се занимаваха с клиентите, за да може тя да посвети времето си на творчество в ателието.
— Ти си истинско съкровище, Айлийн.
Лицето на жената грейна от удоволствие.
— О, колко мило, че го казваш.
— Вярно е. — Тя целуна Айлийн по бузата с трапчинка. — Не е ли истински късмет, че и двете можем да правим онова, което обичаме и в което сме страхотно добри, при това всеки ден? Ако се налагаше да работя и на касата тук, както правех първите няколко месеца след отварянето на магазина, щях да откача. Затова си истинско съкровище за мен.
— Е, и ти си такова за мен, понеже работодател, който те оставя необезпокоявано да правиш това, което умееш най-добре, е рядкост.
— Тогава те оставям още сега и двете продължаваме да вършим работата, която обичаме и в която сме добри.
Когато си тръгнаха заедно с Кател, Брана се почувства ободрена. Отбиването до магазина винаги повдигаше настроението й, а днес това бе особено вярно. Върна се обратно в дъжда по пътищата, които й бяха познати като собствената й длан, после остана за малко навън пред къщата си.
Чудесна сутрин, каза си тя, въпреки мрачното време. Бе говорила с родственицата си, една от първите трима, при това в собствената си кухня. Щеше да помисли много внимателно над думите й за надеждата и вярата, от които имаха нужда.
Бе заредила добре магазина, бе прекарала повече от час с приятелка, бе видяла как хората купуват неща, направени от собствените й ръце. Те щяха да отидат в домовете им, мислеше тя. Или на техни близки като подаръци. Хубави, полезни неща и при това красиви, защото тя ценеше красотата също толкова, колкото и практичността.
И с тези мисли вдигна ръка и накара коледното дръвче близо до прозореца да грейне в светлинки, както и гирляндите, окичили прозорците на ателието.
— И защо да не внесем малко красота и светлина в мрачния ден? — попита тя Кател. — А сега, приятелче, имаме работа за вършене.
Отиде право в ателието си и разпали огъня, докато Кател се наместваше удобно на пода пред камината.
Бе казала на Фин, че ще се върне в два, като съзнателно бе планирала да се прибере по обяд. Вече бе малко по-късно от предвиденото, но пак й оставаха близо два часа на тишина и спокойствие, преди да се наложи да работи с него.