— Какво?
— Онова, с което е сключил сделка, за да бъде каквото е и да има тези сили, така мисля. То е още по-тъмно, по-дълбоко и мисля, че... не знам, не съм сигурен — измърмори той, докато потъркваше рамото си, където бе врязан белегът. — Мисля, че то го използва, възползва се от него също толкова, колкото и Кеван от него; в слабостта му успях да прозра поне това. Повече, отколкото досега. То е само неясно усещане, онова другото. Но знам с абсолютна сигурност, че той е на път да се изцери и ще ни нападне отново съвсем скоро.
— Значи, ще бъдем готови. Какво пропуснахме, Фин? Това е въпросът. Хайде да намерим отговора.
Той захапа курабийка и се усмихна за първи път, откакто бе дошъл.
— Може би ще ми трябват повече от две такива, за да имам сили да издържа на ровенето в тези проклети магически книги.
— В буркана има още, ако са ти нужни. Хайде. — Тя потупа книгата. — Най-напред отварата.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Болеше го да я гледа така — толкова близо, но далечна като на друга планета. Черпеше сили не толкова от джинджифиловите курабийки, колкото от това да вижда лицето й, да чува гласа й, да долавя уханието й сред останалите аромати в ателието.
Бе опитал всичко, за да убие любовта си към нея. Напомняше си, че тя се бе отказала от него, бе го отхвърлила. Бе имал други жени, опитвал се бе да запълни празнината, оставена от нея, с техните тела, техните гласове, тяхната красота.
Бе оставил дома си, често го нямаше цели месеци само, за да се отдалечи от нея. Пътуваше, обикаляше, скиташе из близки и далечни, познати и екзотични места.
Бе натрупал състояние, солидно, стабилно, с много работа в течение на годините, с ум и постоянство. Бе съградил красив и голям дом за себе си и се бе погрижил родителите му да имат всичко необходимо, макар те да се бяха преместили в Ню Йорк, за да са близо до сестрата на майка му. Или както често си мислеше, да са по-далеч от всякакви приказки и мисли за магии и проклятия. За което не можеше да ги вини.
Никой не би могъл да каже, че е пропилял живота и способностите си — магически или не. Но нищо от направеното или постигнатото не бе накърнило ни най-малко тази любов.
Бе обмислял да използва отвара, заклинание, но знаеше, че любовната магия — за привличане или отхвърляне на любов — има сериозни последици не само за човека, който желаеше да получи или да се отърве от чувството.
Не би искал, не можеше, да използва дарбата си, за да утеши сърцето си.
Често се питаше дали е по-добре, като знае, че и тя също го обича и страда от това. В някои дни, признаваше си той, намираше утеха в това. В други — кипеше от едва сдържан гняв.
Но засега никой от двамата нямаше голям избор. Трябваше да бъдат заедно, да работят в екип, да слеят силите си, за да победят Кеван, да го унищожат и сложат край.
Затова сега работеше с нея в спорове и съгласие в прекрасното й ателие, докато пиеше чаша след чаша чай — накрая с малко уиски в него — ровеха се в книгите, пишеха ново заклинание, от което и двамата засега не бяха доволни, и отново преповтаряха всяка отделна стъпка от предишните две битки.
И никой от двамата не можеше да измисли нещо ново, да намери отговора.
Тя беше най-способната вещица, която познаваше, и твърде често най-стриктната в спазването на етичните норми. При това красива. Не само в лице и тяло, с прекрасната си коса и топли сиви очи. Вътрешната й сила, способностите и духът й добавяха към красотата й, както и непоклатимата всеотдайност към занаята и дарбата й, към семейството.
Бе обречен да я обича.
Затова работеше с нея, после плати свещите — пълната им цена без отстъпка, защото Брана О’Дуайър определено бе практична вещица — и я остави, за да се прибере у дома под проливния дъжд.
Най-напред провери как е Маги и остана доволен от подобрението й. Даде на добродушната кобила половин ябълка и й отдели от времето и вниманието си. Отиде и при другите коне, за да обърне внимание и на тях. Гордееше се с това, което бе изградил тук, което двамата с Бойл бяха създали заедно в голямата конюшня, както и в помещенията под наем. Гордееше се и с школата за соколи в съседство.
Конър се грижеше за нея и всичко вървеше по вода, помисли си Фин.
Ако не беше Кеван, можеше още утре да замине за Индия, Америка или Истанбул, спокоен, че Бойл и Конър ще се погрижат добре за всичко, което бяха изградили заедно.
След края на Кеван щеше да направи точно така. Да си избере точка от земното кълбо и просто да замине. Да се махне оттук, да види нещо ново. Където и да е, но не и тук, където се намираше всичко, което обичаше прекалено силно.