Той стоеше с нея насред бурята, стиснал здраво ръката й.
— Не познавам това място — каза тя.
— Нито пък аз. Но... — Имаше нещо, нещо, което познаваше дълбоко в себе си. Прекалено дълбоко, за да го извади наяве. Гъста гора, вихрушка и някъде наблизо — шумоленето на вода.
— Защо сме тук?
— Има нещо наблизо — каза само той.
Тя вдигна ръка и в нея се появи малко огнено кълбо.
— Трябва ни светлина. Можеш ли да намериш пътя?
— Нещо е съвсем близо. Трябва да се върнеш. Мракът е твърде близо.
— Няма да се върна. — Тя докосна амулета си, затвори очи. — Усещам го.
Когато тя понечи да тръгне напред, той стисна по-здраво ръката й. Щеше да намери начин да я защити при нужда. Но нуждата да продължи напред, го пришпорваше да бърза.
Гъсти дървета, плътни сенки, които сякаш сияеха в мрака. Нямаше луна, нито звезди, само този вятър, от който нощта пищеше.
Вътре нещо виеше.
Фин си пожела оръжие, потърси дълбоко скрита сила и извади меч, който мигом пламна.
— Тъмна магия — прошепна Брана. Тя също сякаш сияеше, озарена от собствената си сила. — Навсякъде наоколо. Това не е родното ни място.
— Не е, но е близо. Не сега, а преди много време.
— Да, отдавна. Леговището му? Може ли да е то? Усещаш ли го?
— Не е същото. Нещо... друго е.
Тя кимна, сякаш бе почувствала същото.
— Трябва да повикаме останалите. Трябва да бъдем в пълния си кръг. Ако това е неговото място.
— Там. — Той го видя, мрак в мрака, отвор на пещера, свряна в подножието на хълма.
Не би могъл да я заведе вътре, помисли си Фин. Нямаше да го направи, защото вътре беше смъртта. И дори по-лошо.
В мига, в който си го помисли, старецът излезе навън. Беше с груба роба, износени кожени ботуши. И косата, и брадата му бяха оплетени, дълги и бели. В очите му имаше лудост и магия.
— Идвате прекалено рано. Прекалено късно идвате. — Докато говореше, той вдигна ръка. От нея закапа кръв, кръв заля грубата му роба.
— Свършено е. Както и аз съм свършен. Прекалено рано е, за да го видите, прекалено късно — да го спрете.
— Какво е свършено? — попита Фин. — Кой си ти?
— Аз съм жертвата. Аз съм бащата на мрака. Аз съм предаден.
— Мога да помогна. — Но когато Брана пристъпи напред, от пещерата изригна сила. Помете я назад заедно с Фин, а стареца повали на земята, която се обагри в черно от кръвта му.
— Тъмна вещица от бъдното — прошепна той. — Поколение от кръвта на Кеван. Няма помощ. Той погълна мрака. Всички сме прокълнати.
Фин скочи на крака и се опита да избута Брана назад.
— Той е вътре. Вътре е. Мога да го усетя.
Но когато понечи да хукне към пещерата, тя го сграбчи здраво.
— Не и сам. Не може да си сам.
Той се извърна и по лицето му се четеше ярост.
— Той е мой и аз съм негов. Твоята кръв направи да е така. Вашето проклятие нося и затова ще получа възмездие.
— Не бива да е за отмъщение. — Тя се обви около него. — Защото така ще бъдеш проклет навеки. Не за отмъщение. И не сам.
Но Фин се събуди сам, облян в пот, а белегът на рамото му го изгаряше като прясно клеймо.
А все още усещаше уханието й по чаршафите, по кожата си. Във въздуха.
Кучето потрепери до него, заскимтя.
— Всичко е наред вече. — Погали го разсеяно. — Всичко свърши засега.
Взе си душ, за да отмие потта, навлече панталон и стар пуловер и слезе на долния етаж. Пусна кучето навън и бегло отбеляза, че дъждът е спрял и бледото зимно слънце наднича зад облаците.
Имаше нужда да помисли трезво, затова тръгна да прави кафе. После изруга, когато на вратата се потропа.
Сети се за Маги и побърза да се върне, като междувременно я потърси в мислите си и се успокои, че с кобилата всичко е наред.
Отвори вратата на Брана.
Тя влезе и го бутна силно с две ръце.
— Нямаше право! Проклет негодник, нямаш право да ме увличаш в съня си.
Той сграбчи китките й, преди да успее отново да го блъсне. И отново си помисли, че сияе, но този път от истинска ярост.
— Не съм — или поне не нарочно. Може пък ти да си ме въвлякла в твоя сън.
— Аз? Глупости. Ти ме вкара в леглото си.
— Не беше против волята ти. — Понеже стискаше ръцете й, нямаше как да му удари плесница, но пък силата й бе свободна и тя го запрати цели две стъпки назад. При това леко го опари. — Престани. Най-добре охлади страстите, Брана. Сега си в дома ми. Не знам дали аз съм те извикал, дали ти си извикала мен, или нещо друго е повикало и двама ни. И не мога да мисля, по дяволите, защото дори и чаша кафе не съм изпил още.
С тези думи той се обърна и закрачи към кухнята.
— Е, и аз не съм пила. — Тя хукна подире му. — Искам да ме погледнеш.
— А аз си искам проклетото кафе.
— Погледни ме, Финбар, да те вземат дяволите. Погледни ме и ми отговори. Ти ли ме привлече в съня си, в леглото си?