— Не. — Той прокара ръка в косата си. — Не знам, просто не знам, но ако съм го направил, то е било в съня ми, по дяволите, и не е било нарочно. За бога, Брана, не бих ти направил магия. Каквото и да си мислиш за мен, не бива да мислиш това. Никога не бих те използвал по този начин.
Тя си пое дълбоко въздух, после пак.
— Знам го. Извинявай, наистина го знам, когато съм спокойна. Съжалявам искрено. Бях... разстроена.
— Нищо чудно. И аз не съм в най-добрата си форма.
— Бих пийнала кафе, ако нямаш нищо против.
— Разбира се.
Той отиде при кафемашината — от онези, които тя си бе мечтала да си купи и които правеха най-различни видове кафе, чай и шоколадови напитки.
— Няма ли да седнеш? — Той кимна към малката остъклена веранда, където вероятно пиеше сутрешното си кафе.
Брана седна на една от пейките с мека тапицерия в оранжево-червено и се загледа в ръчно направена дървена купа — лъскава като стъкло — пълна с яркочервени ябълки.
Бяха големи хора, напомни си тя, и нямаше защо да се свенят да обсъдят случилото се в голямото легло.
— Не мога и няма да обвинявам един мъж за това къде скитат мислите му насън — започна тя.
— Не мога и няма да виня една жена за това къде скитат нейните. — Той й поднесе кафето в огромна бяла чаша, която остави на масата пред нея. — Защото може да се окаже, че си била ти.
Не бе помислила за този вариант и затова слисано замълча. За да си даде време да помисли, тя опита кафето и откри, че е точно по вкуса й.
— Добре. Може и така да е било. Или макар че не бях се замисляла досега, възможно е да са били съвсем други сили.
— Други?
— Кой може да каже? — Вече по-скоро объркана, отколкото ядосана, тя вдигна ръце. — Това, което знаем, е, че аз дойдох или бях доведена в леглото ти и в онова, подобно на транс, състояние в съня двамата започнахме нещо, което нормалните хора правят.
— Кожата ти е нежна като розови листенца.
— Няма нищо чудно — небрежно подхвърли тя, — защото използвам собствените си продукти, а аз правя страхотни неща.
— В онези мигове, Брана, всичко бе както някога и дори по-хубаво.
— В онези мигове и двамата бяхме подвластни на магия. И какво стана, Фин, когато се сляхме? В онзи миг? Светкавицата, бурята, светлината и после мракът, когато бяхме захвърлени в друго място и време. Не е ли показателно за цената, която е платена за тези мигове?
— Не и за мен, изобщо не ми е ясно. Какво научихме Брана? Върни се назад.
Тя скръсти ръце. Мрак, гъста гора, без луна, без звезди, силен вятър, който свисти в клоните на дърветата.
— Река. Шумоленето на вода някъде зад нас.
— Да. — Тя затвори очи, пренесе се обратно. — Точно така. Реката е зад нас, а силата — отпред. Силата на мрака, но въпреки това тръгнахме към нея.
— Пещерата. Леговището на Кеван, сигурен съм.
— Не го видяхме.
— Почувствах го, но... не е каквото е сега. Има още нещо. — Той поклати глава. — Не съм сигурен, но макар да не знаех къде сме, усетих нещо познато. Сякаш би трябвало да го познавам. И тогава се появи старецът.
— Не го познавам.
— Нито пък аз, но отново имах усещането, че би трябвало да го позная. Прекалено рано, за да видим, прекалено късно да го спрем, по думите му. Загадки. Проклети гатанки.
— Смяна на времето според мен. Не бяхме в сегашното, но не и когато можем да научим повече. Той се нарече жертва.
— И родител на мрака. Кръвта му изтичаше. Луд и умиращ, но в него имаше сила. Отслабваше, но още беше там.
— Жертва на Кеван? — зачуди се Брана, после рязко изправи гръб. — Баща на Кеван? — каза тя в същия миг, в който прочете мисълта в очите на Фин. — Възможно ли е?
— Ами все някой го е заченал. О, той ме нарече „поколение от кръвта на Кеван“, а теб — „Тъмна вещица от бъдното“. Той ни позна, Брана, макар да не сме били родени в неговото време. Знаеше кои сме.
— Той не е превърнал Кеван в това, което е. — Тя поклати глава, отново се остави да изпита чувствата, които бе изпитала преди. — В него нямаше достатъчно сила за това. Но...
— В пещерата, там имаше повече. — Вече по-спокоен, Фин отпусна юмрука си върху масата. — Дали старецът е създал нещо, което не е могъл да овладее, дали не е извикал мрака, дал му е източник?
— Кръвта на Кеван — негов баща. И кръвта на бащата бе пролята. Животът му се изля върху земята. Като жертвоприношение? Господи, Фин, Кеван е убил собствения си баща, пожертвал го е, за да получи силата на мрака?
— Трябва да има кръв — прошепна Фин. — Винаги има кръв. Мракът го изисква; дори и светлината иска така. Прекалено рано да видим. Ако бяхме останали, дали щяхме да го открием точно когато е получил силата, която има сега? Тъкмо когато я е придобил, но още не е напълно овладяна?