— Когато се замисля, не мога да не се сетя, че именно Сърха е тази, която проклела всички потомци на Кеван, което означава и Фин.
— Вярно. Сбъркала е, но е точно така. И сигурно може би, предвид, че той е убил мъжа й и я е откъснал от децата й, тя отново би го направила. Но е познавала любовта. Разбирала е значението й, дала е силата и живота си за нея. Не мислиш ли, че би я използвала, ако може? Или че децата й биха го направили?
— Значи, тя или те са направили заклинанието за съня, в който бяхме заедно и всички прегради помежду ни бяха разрушени, за да бъдем заедно?
Тя започна да крачи наоколо решително, премисляйки всичко отначало.
— И когато се сляхме в едно, са използвали силата, за да ни изпратят в миналото. Но твърде рано и едновременно с това прекалено късно.
— Добре, но помисли само. Ако беше по-рано, случващото се в онази пещера би могло да ви притегли вътре и да се озовете в битка, която не можете да спечелите. Ако беше по-късно, нямаше да сте говорили със стареца, който евентуално е — а съм почти сигурна, че е точно така — бащата на Кеван.
Айона извади панделката, шишенцата, докато Брана работеше мълчаливо.
— Казвам само, че сте видели точно това, което е трябвало да видите. Мисля, че трябва да намерим начин да видим повече — това е задачата ни. Не може да ни дадат всичко наготово, нали? Мисля още — и знам, че е болезнена тема — че е трябвало да бъдете вие двамата с Фин, защото именно вие трябва да приемете — не да пренебрегвате, криете или отричате — чувствата си.
— Моите са ясни.
— О, Брана.
— Мога да го обичам и съм решена да живея без него. Но сега виждам, че прекалено много неща са били мъгляви в съзнанието ми. При всички бушуващи чувства наоколо не можех да се успокоя напълно. Имаш добри попадения, Айона. Видяхме онова, което е трябвало да видим, ще тръгнем оттук.
Тя хвърли поглед през рамо и се усмихна, преди да продължи да сипва благоуханния восък.
— Научила си много от деня, в който влезе през тази врата в проливния дъжд, с розовото си палто, нервно бъбреща безспир.
— Ако можех и да се науча да готвя...
— Е, някои неща са отвъд възможностите ни.
Брана довърши свещите и двете с Айона приготвиха красивите подаръчни комплекти. Когато братовчедка и тръгна към Конг, Брана остана сама със себе си и чаша чай пред камината, гушнала в скута си главата на Кател.
Загледа се в пламъците, остави мислите си да се реят. После въздъхна и остави чая настрани.
— Добре, добре. — Протегна ръце към огъня. — Прояснете се за мен и ми позволете да видя през дима и в пламъка, отведете ме, където светлината пожелае.
Образи в пламъците, гласове в дима. Брана се остави да бъде привлечена, понесе се към тях, предаде се на повика, който усещаше в кръвта и костите си.
Когато пламъците и димът се разсеяха, тя се озова в стая, където пламтеше друг огън и проблясваха свещи. Брана на Сърха седеше на един стол и тихичко пееше на бебето, което сучеше от гърдата й. Вдигна очи и лицето й грейна, преди да попита:
— Майко?
— Не. — Брана излезе от сенките. — Не, съжалявам.
— Мислех си за нея. Видях я, когато синът ми се появи на бял свят, видях я как го гледа и усетих благословията й. Но само толкова, после си отиде. Исках да я видя.
— Аз поисках светлината да ме отведе, където пожелае. И ето ме тук. — Брана се приближи още, сведе очи към бебето с мека тъмна косица, нежни бузки и тъмни сериозни очи, докато усърдно сучеше от гърдата на майка си.
— Красив е. Твоят син.
— Руарк. Появи се много бързо и светлината грейна ярко при раждането му. Видях в нея майка ми, докато Тийгън му помагаше да излезе от мен и да пристъпи в белия свят. Не очаквах да те видя, не и толкова скоро.
— Колко време е минало за теб?
— Шест дни. Отседнахме в Ашфорд, приеха ни добре в замъка. Още не съм ходила до старата ни къща, но Тийгън и Иймън са били. И двамата са видели Кеван.
— А ти — не.
— Чувам го. — Погледна към прозореца, докато люлееше нежно бебето. — Той ме зове, сякаш бих му отвърнала. Изкушавал е майка ми, а сега и мен. Ти чуваш ли го?
— Преди време, а вероятно и пак ще го чуя, но това е без значение. Знаеш ли за някаква пещера отвъд реката?
— Има пещери в хълмовете, под водата.
— В тази има сила. Свърталище на мрака.
— Не ни беше позволено да ходим отвъд реката. Родителите ни категорично ни забраняваха. Никога не са говорили за подобно място, но някои от възрастните хора, когато всички се събираха понякога, чувала съм ги да споменават пещерата на Мидор и да правят знак за предпазване от злото.
— Мидор. — Просто едно име, но поне беше някакво начало, помисли си Брана. — Знаеш ли нещо за родителите на Кеван? В книгата на Сърха не се споменава нищо за произхода му.