— Никога не е говорила за това. Ние бяхме само деца, Брана, а към края вече нямаше време. Дали би било от полза, ако знаехме?
— Не съм сигурна, но винаги е по-добре да знаеш, отколкото да си в неведение. Бях там в съня си. Заедно с Фин. Финбар Бърк.
— От рода Бърк в Ашфорд? Не, не — побърза да се поправи тя. — Това е онзи от твоя кръг, който носи кръвта на Кеван. Неговата кръв ли го е отвела до онова място и теб заедно с него?
— Не знам, нито пък той. Той не е Кеван, не е като него.
Сега дъщерята на Сърха се загледа в своя огън.
— Сърцето ти ли говори сега, или главата?
— И двете. Той проля кръвта си заедно с нас. Сама го видя или ще го видиш в нощта на Самхейн. И сама ще прецениш. Мидор — повтори тя. — Светлината ме доведе тук и може да е било само заради това. Никога не съм чувала за пещерата на Мидор. Мисля, че може да е било заровено дълбоко във времето, но аз знам как да хвана лопатата и да дълбая.
И двете погледнаха към високия прозорец, когато навън се понесе протяжен вой.
— Той дебне и обикаля наоколо. — Брана притисна сина си по-здраво. — Откакто дойдохме тук, едно момиче от селото вече изчезна. Той напира с мрака си по прозорците ни, обвива всичко в мъгла. Пази се от сенките!
— Пазя се, внимавам.
— Вземи това. — Тя намести леко бебето и протегна ръка, а в нея блесна острие от кристал, прозрачно като вода. — Подарък за теб и светлина.
— Благодаря ти. Ще го нося с мен. Остани със здраве, Брана, и светлината да пази теб и сина ти.
— И теб също. Самхейн — промърмори тя, докато Брана усещаше как започва да се отдалечава. — Ще намажа стрелите си с отрова и ще направя всичко по силите си, за да го унищожим.
„Но няма да успеем“, помисли си Брана, когато се озова седнала пред своята камина, загледана в кристала в ръката си. Не и на Самхейн.
Друг път, ако боговете са решили така, но не и в нощта на Вси светии.
Стана и прибра подаръка в джоба си. Предпочете лаптопа пред книгите си и се захвана да търси пещерата на Мидор.
— Не можах да намеря абсолютно нищо, което да е от полза.
Брана седеше и ровичкаше в салатата, която бе приготвила в добавка към макароните и хляба с маслини.
— Не съм сигурна, че можеш просто така да намериш в Гугьл пещерата на магьосник от дванайсети или тринайсети век — измърмори Мийра, докато мажеше масло върху хляба си.
— В Гугьл можеш да намериш какво ли не.
— Името ирландско ли е? Мидор? — зачуди се Айона.
— Не съм го чувала. Но може да се е появил откъде ли не, дори от някой кръг на ада, и да е умрял пред онази пещера.
— Ами майката? — Айона вдигна чашата си с вино. — Мидор е дал живот на Кеван — ако сме разбрали правилно — заедно с още някого. Къде е майката? Коя е тя?
— Няма нищо, абсолютно нищо за това в книгата на Сърха, както и в тази на прабаба ми. Може би не е важно в крайна сметка. — Брана опря брадичка на свития си юмрук. — Пълни глупости. Поне донякъде е важно, иначе двамата с Фин нямаше да се озовем пред онази проклета пещера.
— Ще го измислим. А тези макарони са просто великолепни — добави Мийра. — Ще разберем какво е, Брана. Може би е заради безкрайния оптимизъм на Конър, който постепенно се предава и на мен, но вярвам в това. Нещата отново започват да се случват, нали? Ти се срещаш с дъщерята на Сърха, двамата с Фин се разхождате насън, след като сте правили вълшебен секс.
Айона сви рамене, но после се отпусна, когато прочете по лицето на Брана, че Мийра е подходила правилно.
— Не беше кой знае какъв секс — призна Брана. — Постави преждевременната еякулация на съвсем друго ниво. Съдбата е кучка, ако ме питате. Беше само: „О, Брана, помниш ли това?“. И после, хм. Ще си останеш със спомените. И отново обратно към кървищата и мрака, и битките със злото.
— Уморена си от всичко това. — Айона се пресегна и разтри ръката й.
— Тази вечер определено е така. Никой не ме е докосвал като Фин и тази вечер съм достатъчно уморена от всичко, за да си го призная гласно. Никой — нито тялото, нито сърцето или душата ми. И никой друг няма да ме докосне така. Знам го с абсолютна сигурност, а това определено може да изтощи човек.
Айона понечи да каже нещо, но Мийра поклати глава и я накара да замълчи.
— Нямаше нужда да ми го напомнят. Беше жестоко, но магията е такава. Ето ти дарбата, виж какво имаш и какво можеш да бъдеш. Но никога не можеш да знаеш какво ще трябва да платиш за нея.
— Той също е платил висока цена — тихо се обади Мийра.
— Разбира се, знам. Повече от всеки друг. Беше по-лесно, когато можех да съм бясна или да се чувствам предадена. Но онова, което трябва да направим, не може да бъде сторено в гняв или омраза. Освобождаването от тези емоции върна толкова много други чувства. Прекалено много. И сега се питам как мога да свърша онова, което трябва, когато се чувствам по този начин? Всичко трябва да излезе наяве.