— Не се сещам за никакви проблеми. За разходките със соколи и коне едновременно ли става дума? Защото доста съм мислил по въпроса.
— И за това може да поговорим. Подготвил съм за подпис документи за партньор в бизнеса.
— Партньор ли? И Бойл ли ще участва?
— Имам си достатъчно грижи с конюшните, много благодаря — отвърна Бойл, докато се мъчеше да намери място да си протегне краката.
— Ами тогава с кого ще ставаш партньор? О, не ми казвай, че е онзи идиот О’Лоури от Слиго. Вярно е, че разбира от соколи, но иначе е пълен глупак.
— Не е О’Лоури, а друг идиот. Ти ще ми бъдеш партньор.
— Аз? Но... ами, аз съм управител, нали? Не е необходимо да ме правиш свой партньор.
— Не съм подготвил документите, защото е необходимо, а защото така е редно и е дошъл моментът. Щях да го направя от самото начало, но ти се колебаеше между строителството и бизнеса със соколи. А и ръководенето на школата можеше и да не ти е по вкуса с цялата бумащина, разправии със служителите и всичко останало, свързано с бизнеса. Но се оказа, че не е така, иначе щеше само да излизаш със соколите и да ги обучаваш. Явно всичко е точно по твоя вкус, затова вече е решено.
Конър не каза нищо, докато Фин не спря пред дома си.
— Не ми трябват никакви подписани документи, Фин.
— Не ти трябват, нито пък на мен. Както и на Бойл не са му нужни. Но на адвокатите, данъчните и всички други им трябват. Затова ще ги прочетем заедно, ще ги подпишем и край. Ще ми направиш услуга, Конър.
— Глупости. Никаква услуга не е...
— Вие двамата няма ли да ме пуснете да сляза от проклетия пикап, щом имате намерение да спорите цяла нощ, а аз съм заклещен помежду ви?
Фин слезе от колата.
— Ще му сипем още няколко бири, а после ще подпише документите и ще забрави, че изобщо го е направил.
— Няма достатъчно бира в цялото графство, че да ме накара да забравя каквото и да било.
Раздразнението в гласа на Конър накара Бойл да поклати глава и да ги остави двамата насаме. А Фин сложи ръце върху раменете на приятеля си.
— Братко мой, нима мислиш, че правя това от някакво чувство на дълг?
— Не знам защо го правиш.
— О, за бога, Конър. Школата е повече твоя, отколкото моя, и винаги е била. Нямаше изобщо да я има, ако не беше ти, колкото и да съм я искал. Аз съм бизнесмен, нали така?
— Така разправят.
— И става дума за бизнес. Също и за соколите, които са ми също толкова скъпи, колкото и на теб. — Той вдигна ръка без ръкавица. И само след няколко мига Мерлин, неговият сокол, кацна, лек като перце, върху китката му.
— Ти си грижиш за него, когато съм далеч.
— Разбира се.
Фин извърна глава, за да може соколът да се погали в него.
— Той е част от мен, както и Ройбиър е част от теб. Поверявам ти грижите за него — на теб и на Мийра. Когато това приключи, след края на Кеван, аз не мога да остана тук, поне не веднага.
— Фин...
— Ще трябва да замина, ако искам да запазя разсъдъка си. Налага се да замина и не мога да кажа, не и в момента, дали някога ще се върна. Искам да ми направиш тази услуга, Конър.
Ядосан, Конър блъсна силно Фин в гърдите.
— Когато това свърши, ще останеш. И Брана ще бъде с теб, както беше някога.
— Краят на Кеван няма да заличи белега ми. — Фин отново вдигна ръка и Мерлин отлетя, разперил широко криле. — Тя не може да бъде моя, наистина моя, докато го нося. Докато не намеря начин да се отърва от него, не мога да поискам от нея да бъде моя. А не мога да живея, Конър, кълна ти се, че не мога да живея, като знам, че е на една ръка разстояние от мен всяка нощ и никога няма да бъде моя. Някога смятах, че бих могъл. Сега знам, че не мога.
— Ще подпиша документите ти, щом така искаш. Но ти казвам сега, докато те гледам право в очите, че когато това свърши — а то ще свърши — ти ще останеш. Запомни го, Финбар. Помни думите ми. Залагам стотачка на това тук и сега.
— Дадено. Хайде. — Фин прегърна Конър през рамо. — Да идем да пийнем по бира и да видим дали можем да убедим Бойл да ни сготви нещо, понеже така и не хапнахме в бара.
— Съгласен съм.
Тя не можеше да заспи. Дълго след като къщата бе утихнала, Брана обикаляше наоколо, проверяваше дали са затворени вратите и прозорците, дали заклинанията за защита са здрави. Той беше навън и дебнеше. Усещаше го като сянка върху слънчев лъч. Когато се върна на горния етаж, тя погали Кател по главата.
— Трябва да поспим — каза тя. — И ти, и аз. Утре ни чака още работа.
В спалнята си запали огън заради топлината и утехата, която й носеше светлината му. Би могла да прекрачи в пламъците в мислите си, каза си тя, но знаеше, че виденията можеше и да не й донесат топлина и спокойствие.