— Значи, имаме късмет, че нощта е пред нас. — Сложи ръка върху корема й. — Всичко наред ли е?
— Да. Малкият е много пъргав и не се спира на едно място. Прилича на татко си.
— Разполагаме с достатъчно средства, Брана. Можем да платим на някоя жена да ти помага.
Тя го погледна косо.
— Да не би да се оплакваш от вида на къщата, децата или храната на масата?
— Ни най-малко, всичко е чудесно. Гледах как майка ми се съсипва от работа вкъщи. — Докато говореше, той разтри мястото отзад на кръста й, сякаш знаеше за дразнещата лека болка там. — Не искам това да стане с теб, скъпа.
— Добре съм, повярвай ми.
— Защо си тъжна?
— Не съм. — Това беше лъжа, осъзна Брана, а тя никога не го лъжеше. — Малко. Бременността кара жената да изглупява от време на време, както знаеш. Нима не си изплаках очите, докато бях бременна с Брин и ти донесе люлката, която му беше направил? Плаках, сякаш е дошъл краят на света.
— От радост. Това не е радост.
— Има радост. Днес си стоях тук, гледах децата ни, усещах следващото да помръдва в мен и си мислех за теб и за живота, който имаме. Толкова много радост има, Оуен. Колко пъти ти отказвах, когато ми предлагаше да стана твоя?
— И веднъж беше твърде много.
Тя се засмя, макар в гърлото й да напираха сълзи.
— Но ти не спираше да ми предлагаш отново и отново. Ухажваше ме с песни и легенди, с букети от диви цветя. И въпреки това ти казах, че няма да бъда ничия жена.
— Освен моя.
— Освен твоя.
Тя вдиша дълбоко нощта, уханието на градините, на гората и хълмовете. Вдъхна аромата на това, което се бе превърнало в дом за нея, съзнавайки, че ще го напусне заради дома от детството си, заради съдбата си.
— Ти знаеше каква бях, каква съм. И въпреки това ме искаше, не силата ми, а мен самата.
Това бе означавало всичко на света за нея и осъзнаването му я бе накарало да отвори сърцето си, което бе решила да заключи завинаги.
— И когато не можех повече да отричам любовта си към теб, аз ти казах всичко, цялата истина, и отново ти отказах. Но ти отново поиска ръката ми. Помниш ли какво ми каза?
— Ще ти го кажа пак. — Обърна се към нея, улови ръцете й както в онзи ден преди години. — Ти си моя и аз съм твой. Всичко, което си ти, приемам и ти давам всичко, което съм аз. Ще бъда с теб, Брана, Тъмна вещица от Мейо, в огън и вода, в радост и мъка, в битка и мирно време. Погледни в сърцето ми, защото ти имаш тази сила. Погледни вътре в мен и ще намериш само любов.
— И аз го направих. Обичам те, Оуен. — Тя се притисна към него, зарови лице в гърдите му. — Толкова много радост има.
Но заплака.
Той галеше косите й, утешаваше я, после леко я отдалечи от себе си, за да погледне лицето й на бледата лунна светлина.
— Трябва да се върнем. В Мейо.
— Скоро. Много скоро. Съжалявам...
— Не. — Той докосна устни до нейните, за да заглуши думите й. — Не ми го казвай. Не чу ли моите думи?
— Как бих могла да знам? В онзи ден, когато ги изрече и когато покориха сърцето ми, как бих могла да знам, че ще се чувствам така? Че ще искам с цялото си същество да остана, просто да остана. Да бъда тук с теб, да оставя всичко за гърба си, далеч от мен. Но не мога. Не мога да направя това за нас. Оуен, децата ни.
— Нищо няма да ги нарани. — Той отново сложи длан върху корема й. — Нищо и никой. Заклевам се.
— Трябва да се закълнеш, защото, когато настъпи мигът, ще трябва да ги оставя, за да се изправя срещу Кеван с брат ми и сестра ми.
— И с мен. — Стисна здраво раменете й, а в погледа му грееха огън и ярост. — Каквото и да те очаква, ще го посрещнем заедно.
— Трябва да се закълнеш. — Нежно смъкна ръцете му обратно върху корема си, където синът им риташе лекичко.
— Децата ни, Оуен, трябва да се закълнеш да пазиш преди всичко тях. Ти и мъжът на Тийгън трябва да ги пазите от Кеван. Не бих могла да направя онова, което съм длъжна да направя, ако не съм сигурна, че баща им и чичо им ще ги защитават и пазят. Ако ме обичаш, Оуен, закълни се.
— Бих дал живота си за теб. — Той опря чело в нейното и тя почувства борбата вътре в него между мъжа, съпруга, бащата. — Заклевам ти се, ще дам живота си за децата ни. Заклевам се да ги опазя.
— Благословена съм, че те имам. — Вдигна ръцете му от корема към устните си. — Благословена. Няма ли да ме помолиш да остана?
— Приемам всичко, което си — напомни й той. — Дала си клетва и тя е и моя. С теб съм, сърце мое.
— Ти си светлината ми. — С въздишка тя облегна глава на рамото му. — Светлината, която грее в децата ни.
Щеше да използва всичките си сили, за да защити тази светлина и всичко, което идваше от нея, и най-сетне, след толкова време, да унищожи мрака.
Чакаше да дойде времето, посрещаше всеки ден и му се наслаждаваше с цялото си сърце. А когато децата й си почиваха, когато онова вътре в нея настояваше и тя да си почине, сядаше до огъня с книгата с магии на майка си. Проучваше я внимателно, добавяше своите заклинания, своите впечатления и мисли. Знаеше, че ще я предаде като наследство заедно с амулета си. На децата си и на онова от тях, което щеше да продължи делото на Тъмната вещица, в случай че тя, Иймън и Тийгън се провалят.