— Надява се да получи бисквитка.
— Разбрах. И за това е рано — каза тя с многозначителен поглед към кучето. — Но може да изяде една, разбира се.
— Знам къде са.
Фин отвори шкафа, докато тя влизаше в стаята. Извади кутията и я отвори. Преди още да подаде бисквитката, Кател се надигна на задни лапи и сложи предните на раменете на Фин. Загледа се в очите на мъжа за миг, после нежно близна бузата му.
— Нямаше нужда — промърмори Фин, когато кучето отново стъпи на земята и захапа почерпката.
— Има добро и смело сърце — каза Брана. — Обича децата и е безкрайно търпеливо с тях. Но обича, истински обича, малцина. Ти си един от избраниците.
— Би дало живота си за теб и знае, че и аз бих го направил.
Истината я разтърси.
— След като е така, най-добре да се залавяме за работа, за да не умира никой.
Взе книгата си.
Фин наля чай в две големи чаши и ги донесе на плота, до който се бе настанила тя.
— Ако се чудиш как да промениш отварата, която направихме, за да го унищожим, бъркаш много.
— Не го унищожихме, нали?
— Не беше виновна отварата.
— Какво тогава?
— Ако знаех със сигурност, вече да съм го оправил. Но знам, че отварата го накара да изпита ужас, болка, непоносима болка. Изгори го и проля кръвта му.
— Но се измъкна от капана ни. Недей — продължи тя, преди той да я прекъсне. — Не казвай, че можеше да го довършиш, ако те бяхме оставили. Не беше приемлив вариант тогава, нито пък когато и да било.
— Не ти ли е хрумвало, че може би именно така трябва да стане? Че аз, който съм от неговата кръв, аз, който нося белега, трябва да довърша започнатото от твоята кръв, която ме е проклела, да сложа край?
— Не, защото не е така.
— Много си сигурна, Брана.
— Убедена съм в това. Така е писано, предавано от поколение на поколение. Децата на Сърха трябва да го унищожат. Ще го направят. За разлика от всички преди нас, които са се провалили в тази задача, ние имаме нещо повече. И това си ти.
Бе впрегнала цялата си воля, за да запази спокойствие, докато говори, да звучи логично.
— Вярвам, че ролята ти е изключително важна. Нещо ново е онзи, който е наследил неговата кръв, да работи за унищожението му, да помага на тримата. Никога не е било описвано подобно нещо в никоя от книгите. Нашият кръг е по-силен заради теб, това е вън от съмнение.
— И в това ли си убедена?
— Без капка съмнение — повтори тя. — Не те исках в кръга, но това бе слабост от моя страна и егоистична постъпка, за която съжалявам. Сега нашият кръг е цял и ако бъде разкъсан... мисля, че ще загубим. Ти ми даде думата си.
— Това може би е грешка, но все пак ще удържа обещанието си.
— Можем да го унищожим. Знам го. — Докато говореше, тя извади кристала от джоба си, завъртя го на светлината. — Конър, Айона, аз, всички сме се срещали с първите трима. И не просто насън, а в състояние на будно сънуване. Направихме връзка с тях телом и духом, а това също не е било описвано досега.
Той чуваше думите й, приемаше логиката им, но не можеше да се отърве от измъчващото го раздразнение и от съмнението.
— Много разчиташ на книгите, Брана.
— Така е, защото написаното слово има голяма сила. Знаеш го по-добре и от мен. — Тя сложи длан върху книгата. — Отговорите са тук. Онези, които вече са написани, както и тези, които сами ще напишем.
Тя отвори книгата, разлисти я.
— Ето тук съм описала как се пренесохме с теб в съня си до пещерата на Мидор и видяхме смъртта му.
— Това не е отговор.
— Ще ни отведе до него, когато се върнем там.
— Върнем там? — Сега интересът му се увеличи. — В пещерата?
— Бяхме отведени там. Бихме могли да сторим повече, да научим и да видим повече, ако сами отидем. Не мога да намеря нищо за този човек. Името му не означаваше нищо за Брана, дъщерята на Сърха. Трябва да го намерим.
Фин искаше да се върне, мислеше за това всеки ден, но...
— Не знаем нито кое е мястото, нито кое е времето. Нямаме представа накъде да тръгнем, Брана.
— Може да бъде направено, можем да го измислим. Докато останалите от кръга ни стоят тук на пост, за да ни върнат, ако е нужно. Бащата на Кеван, Фин, колко ли отговори крие той?
— Думи на луд човек. Сама видя лудостта в очите му.
— Ти би се върнал там и без мен, ако можеше. Но трябва да бъдем двамата.
Не можеше да го отрече.
— В онази пещера имаше смърт.
— И тук има смърт без отговорите. Отварата трябва да бъде променена. Не, не същината й, в това си прав. Но онази, която направихме, беше специално за Самхейн. Би ли изчакал чак до нощта на Вси светии, за да опитаме отново?
— Не, не бих.
— Не мога да определя момента, Фин, а ти? Не мога да реша кога е най-добре да се опитаме отново да го победим, а без този едничък отговор сме като слепи. — Тя стана, закрачи из стаята. — Мислех, че е на слънцестоенето — беше съвсем логично. Светлината надделява над мрака. После на Самхейн, когато воалът изтънява.