— Видяхме ги — първите трима. Воалът изтъня и ги видяхме редом с нас. Но не напълно — добави той, преди тя да го направи.
— Питах се дали не е зимното слънцестоене? Или пролетното равноденствие? Лятната жътва на Ламас или посрещането на лятото на Белтейн? Или никой от тези дни?
Гняв и яд към самата нея заради провала кипяха в гърдите й, когато се извърна към него.
— Отново виждам какво стана пред колибата на Сърха, битката там. Мъглата и мрака, горящите ръце на Бойл, твоята кръв да изтича. Провалихме се, Фин, защото аз избрах грешния момент.
Фин се засмя задавено, с привкус на самоирония, и повдигна вежди.
— Значи, сега вината е само твоя?
— Изборът на точния момент и в двата случая беше само мой. И двата пъти сбърках. Всичките ми внимателни изчисления се оказаха грешни. Затова сега е нужно нещо повече, за да бъдем сигурни третия път.
— Третият път е на късмет.
Тя издиша на пресекулки и леко се усмихна.
— Така казват. Онова, което ни е нужно, може би ни чака да се върнем там. Е, ще се върнеш ли обратно в съня заедно с мен, Фин?
„Бих те последвал и в ада“, помисли си той.
— Ще го направя, но първо трябва да сме сигурни в заклинанието за съня. Както и да знаем как ще се върнем. Няма да допусна да бъдеш изгубена отвъд.
— И аз не бих допуснала никой от двама ни да остане залутан там. Най-напред ще се уверим, че знаем как да стигнем там и как да се приберем. Става дума за времето на Кеван, в самото начало на силата му — и двамата сме съгласни за това, нали?
— Да. — Фин въздъхна. — Което означава, че пак ще искаш да точиш кръвта ми.
— Само малко. — Сега тя повдигна вежди. — Толкова шум за малко кръв, и то от човек, който преди малко твърдеше, че ще умре заради мен?
— Предпочитам да не е от загуба на кръв капка по капка.
— Не — каза тя, когато той понечи да свали пуловера си. — Не от белега. Говорим за самото му раждане, Фин. Той не е бил белязан в началото.
— Кръвта от белега е повече негова.
Тя направи нещо, което рядко си позволяваше — пристъпи към него и сложи ръка върху проклетия белег.
— Не от това място. Твоята кръв от ръката ти, моята — от моята ръка, за да се слеят сънищата ни в едно.
— Вече си написала заклинанието?
— Само отчасти и само в главата си. — Тя му се усмихна и забрави себе си дотолкова, че да остави ръката си върху неговата. — Мисля много добре, докато чистя.
— Ела тогава в моята къща и мисли на воля, понеже брат ти е оставил пълна бъркотия в стаята, която използва.
— Той е прекрасен човек, но и ужасно разпилян. Просто не забелязва безпорядъка, който оставя след себе си. Това си е дарба, с която Мийра ще трябва да се бори години наред.
— Спомена ми, че обмислят да се оженят на слънцестоенето — лятното, и да направят сватбата на открито, в полето зад твоята къща.
— И двамата много обичат да прекарват времето си навън, доколкото е възможно, така че им подхожда. — Тя се извърна, за да вземе една купичка и най-малкото си котле.
— Допълват се отлично.
— О, разбира се, колкото и изненадани да са и двамата от този факт. А сватбата на Бойл и Айона е преди това, така че и през пролетта, и през лятото ще бъдем свидетели на ново начало, а с волята на боговете останалото ще бъде вече зад гърба ни.
Тя взе билките, които й трябваха, вече изсушени и готови, дъждовна вода, която бе събрала на пълнолуние, екстракт от валериан.
Фин стана, взе едно хаванче и чукало.
— Аз ще го направя — каза той и се зае да стрива билките.
Известно време работеха в приятно мълчание.
— Никога не пускаш музика тук — отбеляза той.
— Разсейва ме, но може да донесеш айпода от кухнята, ако искаш.
— Не, няма нужда. Снощи свиреше на цигулка. Късно през нощта.
Тя се сепна и вдигна поглед.
— Да. Откъде разбра?
— Чувам те. Често свириш нощем, доста късно. Обикновено са тъжни и прекрасни мелодии. Снощи не беше тъжна, а уверена и силна. И все така прекрасна.
— Не би трябвало звукът да стига до теб.
Той вдигна очи и прикова нейните с погледа си.
— Някои връзки не могат да бъдат прекъснати, колкото и да ти се иска, колкото и да се опитваш да ги прекъснеш. Независимо колко далеч се намирах, понякога те чувах да свириш толкова ясно, сякаш стоиш до мен.
Това развълнува и рани сърцето й.
— Никога не си ми казвал.
Той само сви рамене.
— Музиката ти ме е връщала у дома неведнъж. Сигурно така е било писано. В купата или котлето? — попита той.