Понеже пилешките гърди бяха замразени, махна с ръка да ги размрази, след това ги заля с марината, която сама бе приготвила и пазеше в бутилка.
Доволна, че всичко е под контрол, тя си сипа вино и отпи първата глътка още в кухнята. После реши, че и тя има нужда от въздух и малка разходка, взе си якето, уви шал около врата си и излезе навън с чашата вино.
Навън бе ветровито и студено, помисли си тя, но приятно разнообразие след целия следобед в ателието заедно с Фин. Вятърът развяваше косата й, докато крачеше из градината зад къщата и си представяше къде ще разцъфтят цветята й, къде ще засади зеленчуковите лехи напролет.
Още имаше цъфнали рози, отбеляза тя, както и теменужки, разбира се, които подаваха веселите си главици дори и през снега и леда, когато всичко наоколо замръзнеше. Зимно зеле и яркооранжевите и жълти цветове на невена, който толкова харесваше заради цвета и пиперливия му аромат.
Би могла да приготви супа на следващия ден и да добави малко в нея, както и от морковите, които бе покрила с оборски тор и слама, за да понесат по-леко студената зима.
Дори и през зимата градината й носеше удоволствие.
Отпи глътка от виното си и продължи да обикаля дори и когато сенките станаха по-плътни и мъглата се приближи до дома й.
— Нямаш място тук. — Гласът й бе спокоен и тя извади малък нож от джоба си, с който да отреже няколко стръка невен, весели кученца и няколко теменужки. Щеше да украси масата с някои от зимните цветя от градината си, реши тя.
— Ще намеря. — Кеван се появи като човек, красив, усмихнат, а червеният камък на шията му грееше в сумрака. — Ще ме посрещнеш с радост в дома си. В леглото си.
— Още си слаб от последното „радушно“ посрещане и затова се самозалъгваш. — Сега тя се обърна и преднамерено бавно отпи от виното си, докато го оглеждаше. — Не можеш да ме съблазниш.
— Ти си толкова по-силна от всички тях. Знаеш го, както и аз. С мен ще станеш още по-силна. Повече, отколкото някой някога си е представял. Мога да ти доставя удоволствието, което напразно жадуваш. Мога да изглеждам като него.
Кеван махна с ръка пред лицето си. И насреща й се усмихна Фин.
Тя усети болка в сърцето, сякаш сама бе забола ножа дълбоко.
— Само празна обвивка.
— Мога да звуча като него — каза той с гласа на Фин. — Aghra, a chuid den isaol.
Ножът сякаш се завъртя и разкъса сърцето й, когато изрече думите, които Фин някога й повтаряше. Любов моя, живот мой.
— Да не мислиш, че това ме прави по-слаба? Че ме изкушава да се отворя за теб? Ти си всичко, което презирам. Ти си причината да не бъда вече негова.
— Ти избра така. Ти ме отблъсна. — Внезапно пред нея стоеше Фин, какъвто бе на осемнайсет, толкова млад, толкова изпълнен с мъка и ярост. — Какво искаш да направя? Не съм знаел. Никога не съм те лъгал. Не си отивай. Не ме отблъсквай.
— Не ми каза — чу се да мълви Брана. — Отдадох се на теб, само на теб, а ти си от неговата кръв. Негов си.
— Не знаех! Как бих могъл? Просто се появи върху мен, Брана, изгори кожата ми. Не беше тук, преди да...
— Преди да правим любов. Повече от седмица мина след това, а ти не каза нищо, докато сама не го видях. Аз съм една от тримата. — Сълзите пареха в очите й, но гласът й оставаше спокоен. — Аз съм Тъмна вещица, дъщеря на Сърха. Ти си потомък на Кеван, носиш мрака и болката. Твоите лъжи и онова, което си, разбиха сърцето ми.
— Плачи, вещице — отрони тихо той. — Изплачи болката си. Дай ми сълзите си.
Осъзна, че стои пред него, на края на градината, а лицето му е това на Кеван. И то бе осветено в мрака от сиянието на червения камък, което сега бе по-силно.
Сълзи, осъзна тя, замъгляваха очите й. Събра цялата си воля и ги преглътна, вдигна високо глава.
— Не плача. Няма да получиш от мен друго, освен това.
Тя замахна с градинския нож и успя да го прободе в гърдите, макар и не дълбоко, докато с другата си ръка се пресегна да сграбчи камъка. Земята потрепери под краката й; верижката я опари. За миг очите му пламнаха в червено като камъка, после се изви мъгла, която сякаш хапеше с остри зъби, а след това тя остана да държи само ножа с окървавен връх.
Погледна към дланта си и усети пареща болка. Тя стисна юмрук, призова силата си, стопли ледената рана и я укроти, излекува я.
Ръцете й трепереха леко, в което нямаше нищо срамно, но тя взе цветята и чашата, която бе изпуснала.
— Жалко за виното — тихо каза тя, докато вървеше към къщата.
Но съвсем не бе изгубила напразно времето си.
Разбърка картофите, извади питките от фурната и си сипа нова чаша вино, преди другите от кръга й да почнат да пристигат.