— Престани да ме прекъсваш. Не ви повиках, не, защото исках да чуя какво има да каже и защото не бях в опасност. Той не можеше да ме докосне и двамата го знаехме. Не бих рискувала живота си, Конър, но по-важното е, че и ти, и всеки друг тук трябва да знае, че никога не бих рискувала нашия кръг и онова, което трябва да сторим. Нито от любопитство, нито заради гордостта си. За нищо на света не бих поела този риск.
— Остави я да довърши. — Макар да се изкушаваше да го срита под масата, Мийра само стисна утешително ръката на Конър. — Защото знаем, че е така. Както знаехме, че ще се опита да изкуши Брана, преди да дойде краят.
— Жалък опит, поне този път — продължи Брана. — Обичайните измамни обещания. Как щял да ме направи своя, да ми даде повече сила, отколкото някога съм мечтала да имам, и все подобни глупости. Още изпитва болка, прикрива се, но червеният камък светеше по-слабо. И все пак има скрити козове. Преобрази се във Фин.
В настаналата тишина Фин вдигна очи от чашата си с вино и пламналият му поглед срещна нейния.
— В мен ли?
— Сякаш представянето му за теб може да отслаби защитата ми. Но имаше и още нещо. Той е коварен и ни е наблюдавал през целия ни живот. Отново се преобрази, този път в теб, какъвто беше на осемнайсет. В онзи ден, когато...
— Когато бяхме заедно. Първият път. Единственият.
— Не, не в онзи ден, а седмица по-късно. Когато научих за белега. Всичко, което чувстваше тогава, и всичко, което ми каза, както и моите чувства и думи, всичко беше съвсем същото. Имаше достатъчно сила, за да ме накара да почувствам всичко отново, да ме привлече до границата на защитената ми градина. Сякаш се хранеше от чувствата ми и камъкът засвети по-ярко, арогантността му стана още по-непоносима и така и не разбра, че аз имам достатъчно самообладание, за да стисна градинския си нож и да го пробода с него. В същото време сграбчих верижката на камъка и забелязах страха му. Той се изплаши. Превърна се в мъгла и не успях да го задържа, не бях достатъчно бърза, за да скъсам верижката. Ледена — измърмори тя, загледана в дланта си. — И докато я стисках, само за миг, почувствах мрака в него, неговия глад и най-вече страха му.
Конър сграбчи ръката й.
— Погрижих се за раната — успокои го тя, докато той внимателно търсеше следи по дланта й. — Брънките на верижката се бяха отпечатали върху кожата ми.
— Но не би рискувала живота си.
— И не съм. Конър, той не можеше да ме докосне. А ако бе достатъчно бърз, че да улови ръката ми, когато сграбчих верижката, предимството щеше да е на моя страна.
— Напълно сигурна ли си? — Фин стана и заобиколи масата, преди да протегне ръка. — Дай да видя. Ще разбера дали има останало нещо от него.
Без да каже нищо, Брана сложи длан в неговата и остана мълчалива, докато топлината проникваше през кожата й и се разливаше в кръвта й.
— Ами ако беше взел ножа ти? — попита Бойл. — Ако го беше използвал срещу теб, за да среже ръката ти, докато си стискала верижката?
— Да ми вземе ножа? — Тя грабна един от ножовете на масата. И в ръката й се появи бяла роза. — Той ми предостави възможност. Аз я използвах и не загубих нищо. — Тя погледна към Фин. — Не е оставил нищо в мен.
— Не. — Той пусна ръката й, върна се до мястото си и седна. — Нищо.
— Той се страхува от нас. Това научих. Онова, което направихме, болката, която му причинихме, го плаши. Почерпи известна сила от чувствата ми, няма да отричам, но затова пък пролях кръвта му и той побягна.
— Ще се върне. — Фин я прикова с поглед, докато говореше. — И страхът ще го накара да нападне по-яростно източника му.
— Винаги ще се връща, докато не го унищожим. И макар да напада по-яростно, колкото повече се бои, толкова по-слаб е.
СЕДМА ГЛАВА
Реши да излезе на разходка със сокола. Щеше да оседлае Бару, каза си Фин, докато пиеше кафето си на фона на едва порозовялото на изток небе. Ще оседлае коня, ще подсвирне на сокола си и ще препусне. Цяла сутрин само за себе си.
Вече имаха отварата за заклинанието за сън и макар да им предстоеше още работа, той се нуждаеше — Бог да му е на помощ — от малко време далеч от Брана. Едва ли една сутрин щеше да е толкова важна.
— Защо да не го направим? — подхвърли той на Бъгс, който се бе проснал на пода в краката му и ентусиазирано гризеше кокал играчка от кожа, който Фин бе купил в пристъп на слабост. — И ти можеш да дойдеш, така че да сме пълен комплект. Кон, куче, сокол. Тъкмо съм в настроение за един хубав и дълъг галоп.
Ако Кеван се окажеше привлечен към него, толкова по-добре, но не излизаше да го търси нарочно. Не съвсем.
Погледна към вратата, на която се почука. Сигурно е някой от конярите, понеже те винаги идваха през задния вход. Но през стъклото видя Айона.