Шон примигна, бутна назад шапката си.
— В Голямата къща ли?
— Разбира се, точно там.
— Хм. Парти в Голямата къща — нещо официално?
— Не чак толкова официално. — Изобщо не бе се замислял дори, а и вероятно би трябвало да се консултира с Айона, след като идеята беше нейна. — Просто махни оборския тор от ботушите си.
— Хм — отново измърмори Шон. — Ами музика ще има ли?
Фин издиша шумно.
— Струва ми се логично да има музика. Ще има и храна, и напитки, преди да ме питаш. Девет часът ми се струва добре. — Той вдигна Бъгс от земята, метна го на седлото.
— Парти в Голямата къща — отрони Шон, докато Фин пришпорваше Бару в галоп.
Когато погледна назад, Фин забеляза дългогодишния си коняр да стои с ръце на кръста и да зяпа къщата, сякаш я вижда за първи път.
Което показваше, според Фин, че отдавна е трябвало да направи такова парти.
Бъгс направо трепереше от радостно вълнение, докато галопираха, от коня се излъчваше удоволствие от възможността да тича свободно, а соколът нададе силен вик, докато кръжеше високо в небето.
Което пък показваше, помисли си Фин, че отдавна е било време и за това.
Макар част от него да копнееше за гората, за мириса на дърветата и песента на бриза в клоните им, той се отправи към откритото пространство. Тръгна през полята, по ниските хълмове, остави коня да тича по зелената трева, докато соколът му се рееше в синевата.
Извади ръкавицата и си я сложи. Двамата с Мерлин нямаха нужда от нея, но беше най-добре да я използва, ако някой случайно се озовеше наблизо. Вдигна ръка и отвори съзнанието си. Соколът се спусна, направи красиво и майсторски изпълнено завъртане, което разсмя Фин, после кацна като пернат бог върху ръкавицата.
Кучето потрепери, загледано внимателно в двамата.
— Двамата се харесваме взаимно, това е. Така стоят нещата. Значи, и вие двамата сте братя отсега нататък. Искаш ли да ловуваш? — попита той Мерлин.
В отговор соколът се издигна и нададе вик, докато кръжеше над полето.
— Ще се поразходим малко. — Фин слезе от коня, остави Бъгс на земята.
Кучето моментално се отърколи в нея и залая весело.
— Още е малък. — Фин потупа шията на Бару, когато конят изгледа кучето със съжаление.
Точно от това се нуждаеше, помисли си Фин, докато вървеше редом с коня. Открито небе, чист въздух. Денят бе студен, разбира се, но пък ясен и светъл.
Соколът се спусна рязко и улови жертвата си.
Фин се облегна на Бару и се загледа в зелените поля, кафявата земя, тънките стълбове пушек от комините.
Точно това, каза си той, му липсваше като отрязана ръка, докато скиташе по света. Земята на неговата кръв, на плътта, на душата и сърцето му. Липсваше му зеленината, полегатите хълмове, сивите камъни, тъмнокафявата изорана и готова за посеви пръст.
Отново щеше да я напусне — щеше да се наложи, когато свърши онова, което имаше да свърши. Но винаги щеше да се връща, привлечен обратно към Ирландия, към Брана, привлечен... Айона го бе казала — към семейството.
— Те не те искат тук.
Фин продължи да се обляга на коня. Бе усетил появата на Кеван. Вероятно бе искал да го види.
— Ти си мой. Те го знаят. Както и ти. Усещаш го.
Белегът на рамото му туптеше болезнено.
— Откакто белегът се появи върху тялото ми, ти се опитваш да ме подмамиш, да ме привлечеш към себе си. Спести си обещанията и лъжите, Кеван. Отегчават ме, а съм излязъл да подишам малко въздух на спокойствие.
— Дошъл си тук. — Кеван крачеше през полето, над тънка пелена от мъгла, с развято черно наметало, а червеният му камък грееше ярко. — Далеч от тях. Дошъл си при мен.
— Не и при теб. Нито сега, нито когато и да било.
— Синко мой...
— Не съм такъв. — Гневът, който успяваше да потиска досега, кипна яростно. — И никога няма да бъда.
— Но ти си. — Усмихнат, Кеван смъкна наметалото от рамото си, показа клеймото си. — Кръв от моята кръв.
— Колко жени си изнасилил, преди да посееш семето, от което да се роди твоят син?
— Нужна ми беше само онази, която бе предопределена да роди сина ми. Доставих й удоволствие и получих още повече. Ще ти дам Брана, ако нея желаеш. Ще легне в постелята ти отново и толкова често, колкото поискаш. Само ела при мен, съедини се с мен и тя ще бъде твоя.
— Тя не е твоя, за да ми я дадеш.
— Ще бъде.
— Не и докато аз дишам. — Фин протегна ръка с дланта напред, призова силата си. — Ела при мен, Кеван. Кръв за кръв, както казваш. Хайде, ела.
Усети го, онова притегляне и отблъскване, почувства горещина, когато силата му се разгоря. Видя, както бе видяла и Брана, проблясък на страх. Кеван залитна крачка напред.
— Не можеш да ме призоваваш!