Кеван кръстоса ръце, после със сила ги разпери. И разкъса магията.
— Те ще те предадат, ще те отритнат. Когато тялото ти изстине и кръвта ти напои земята, те няма да оплачат загубата ти.
Сля се с мъглата, сниши се и се приведе, за да се превърне във вълка. Фин си представи меча си, който стоеше в ножницата си в кабинета му. И вдигна ръка, стиснал здраво дръжката му.
В мига, в който повика останалите от кръга си, вълкът скочи.
Но не към него, не към мъжа, който стискаше пламтящ меч и излъчваше сила. Хвърли се към малкото кученце, което трепереше във високата трева.
— Не! — Фин скочи, замахна. Но срещна и разсече само мъглата, а после и тя се разсея и на тревата остана окървавеното кученце със замъглени от шок и болка очи. — Не, не, не, не. — Фин понечи да коленичи. Соколът извика яростно, конят изцвили мощно. И двамата нападнаха вълка, който се бе появил отново зад гърба на Фин.
Звярът нададе вой и отново изчезна.
Брана се появи, преди Фин да успее да коленичи.
— О, боже. — Той се пресегна към кученцето, но тя хвана ръцете му и ги бутна настрани.
— Остави на мен. Нека аз. Моята сила е да лекувам, а кучето е моят водач.
— Гърлото му. Разкъса гърлото му. Напълно е безпомощен и никому не вреди, а той нападна него, вместо мен.
— Аз мога да му помогна. Мога. Фин, погледни ме, виж вътре в мен. Фин.
— Не ми е нужна твоята утеха!
— Остави на нея. — Конър се наведе до него, стисна здраво рамото му. — Остави я да опита.
Фин вече тъгуваше, защото бе почувствал как крехкият живот си отива, затова се отпусна на колене, разтърсен от вина и безсилна ярост.
— Хайде, хайде. — Брана нареждаше тихичко, докато нежно слагаше ръце върху окървавеното гърло. — Бори се заедно с мен. Чуй ме и се бори да живееш.
Очите на Бъгс се изцъклиха. Фин усети как сърцето на кучето забавя ритъма си.
— Той страда.
— Изцеляването е болезнено. Той трябва да се бори. — Тя рязко вдигна очи към Фин, изпълнена със сила и гняв. — Кажи му да се бори, защото той е твой. Не мога да го изцеля, ако се предаде. Кажи му!
Макар да бе мъчително за него да поиска това от кученцето, Фин сложи длани върху тези на Брана.
Бори се.
Силна болка. Брана я почувства. Гърлото й пареше и собственото й сърце също пропусна удар. Тя не откъсваше очи от тези на малкото куче, вливаше му от силата си, сгряваше го.
„Най-напред дълбоката рана“, каза си тя. Трябваше да изцели и съедини разкъсаните тъкани. Насред студеното поле, под виещия вятър, челото й се покри с пот.
Отнякъде чу Конър да й казва да спре. Че е прекалено късно, но тя усещаше болката и искрицата надежда. И огромната мъка на мъжа, когото обичаше.
Погледни ме — мислено заповяда тя на кучето. — Погледни вътре в мен. Дълбоко. Виж ме.
Бъгс изскимтя.
— Той се връща. Брана. — Конър продължи да оглежда полето, да пази всички, но сложи ръка върху рамото на сестра си, даде й всичко, което имаше.
Зейналата рана започна да се свива, да се затваря.
Бъгс извърна глава, немощно близна ръката й.
— Хайде, готово — нежно прошепна тя. — Да, вече си тук. Само още малко. Още минутка. Бъди смел, малчо. Бъди смел още за миг поне.
Когато Бъгс размаха опашка, Фин само опря чело в това на Брана.
— Ще се оправи. Иска да пийне малко вода, ще му трябва почивка. Той...
Тя не можа да се сдържи, нямаше какво да стори. Разпери ръце и прегърна здраво Фин.
— Вече е добре.
— Задължен съм ти...
— Разбира се, че не и няма да ти позволя да го изречеш. Фин. — Тя приседна назад, обхвана лицето му с длани. За миг останаха коленичили, докато кучето бодро махаше с опашка помежду им. — Сега трябва да го заведеш у дома.
— Да. У дома.
— Какво стана? — попита Конър. — Ще ни кажеш ли? Казахме на Айона да не идва. Господи, тя сега пътува с баба си от летището в Голуей.
— Не сега, Конър. — Брана се изправи на крака. — Ще разберем подробностите после. Заведи го у дома, Фин. Имам тоник, който ще му се отрази добре. Ще ти го донеса. Но всъщност най-много се нуждае от почивка.
— Ще дойдеш ли с мен? — Никак не му се искаше да я моли, но все още се боеше за малкото куче. — Да го наблюдаваш още малко, само за да сме сигурни?
— Добре. Разбира се. Конър, ти можеш да яздиш Бару по обратния път и да вземеш соколите. Вземи и Кател. Аз ще се прибера скоро.
— Ами аз...
Но Брана само стисна ръцете на Фин. Тя, Фин и кученцето изчезнаха в миг.
— Ами, както вече казах... — Конър зарови пръсти в косата си, вдигна поглед към небето, където се рееха соколът на Фин и неговият Ройбиър. Потупа Кател по главата, после се метна на Бару. — Ще се погрижа за всичко.
В собствената си кухня, гушнал кучето до гърдите си, Фин се опитваше да реши какво да направи най-напред.