Фин кимна и се изправи, след като кучето вече спеше.
— Задължен съм ти.
— Не си. И обиждаш и двама ни, като го казваш.
— Не е обида, Брана, а благодарност. Ще ти сипя чаша вино.
— Фин, още няма два следобед.
— Вярно. — Наложи се да разтрие лицето си с длани, за да се съвземе малко. — Тогава чай.
— Не бих отказала. — А и така той щеше да е зает с нещо и да се успокои малко, каза си тя, докато отиваха към кухнята.
— Той живее в конюшнята. Вече близо две години, откакто се появи. Мен ме нямаше тогава. Шон го е прибрал и нахранил. А Бойл му даде името.
— Може би е имало причина да се появи, нещо по-важно от сламено легло и огризки от трапезата, няколко мили думи. Сега е в дома ти, спи на възглавница със скъпа дамаска пред камината. Ти го взе на Самхейн.
— Беше ми подръка както купичките.
— Не е само това, Фин.
Той сви рамене, отмери листенцата чай.
— Има силно сърце, а и никога не съм вярвал, че Кеван ще му обърне някакво внимание. Той е...
— Безобиден. Малък и безобиден, и с добро сърце.
— Прибрах го да спи тук една вечер. Някак си ме погледна с неговия особен поглед и аз просто го взех.
Да, още имаше нещо момчешко в него, каза си тя, с цялата му вродена доброта.
— Кучето е добра компания. Най-добрата за мен.
— Гони си опашката само защото я има. Нямам никакви бисквити — откри той след кратко тършуване. — За хора.
— Чаят ми стига. Само чай.
Понеже знаеше, че той ще иска да е близо до кучето, тя седна така, че да вижда и камината, и го изчака да донесе чая и да седне до нея.
— Кажи ми какво стана.
— Исках да пояздя дълго и бързо. Сред полето, на открито.
— Както аз исках да изляза в градината. Разбирам нуждата ти.
— Знаех, че ще разбереш. Бях решил да пояздя, да изведа и сокола си на разходка, а взех и малкия Бъгс, защото за него щеше да е приключение. Господи.
— Конят, соколът, кучето. — Брана направо можеше да види вината, която го обвиваше като плащ, и се надяваше да го успокои отново. — Защо не? Ти единствен между нас можеш да се свържеш и с тримата.
— Не търсех Кеван, но честно казано, бях доволен, че той ме намери.
— Както и аз, когато се разхождах в градината си. Разбирам те. Нападна ли те?
— Започна с обичайните си брътвежи. Че съм от неговата кръв, че всички ще ме предадете, ще ме отритнете и все от този род. Човек би помислил, че вече ще се е отегчил от всичко това както аз, но той никога не престава. Макар този път да ми обеща да ми даде теб, ако това искам, а това беше нещо ново.
Брана наведе глава, а гласът й бе режещ:
— О, така ли?
— Точно така. Много добре познава желанието. Разбира жаждата на тялото, но не и на сърцето и духа. Знае, че те искам, но никога няма да разбере защо. Аз обърнах това срещу него. Започнах да го притеглям към себе си. Изненада се, че мога — успях да го направя само за момент — и това го стресна. Повиках тримата, защото така сме си обещали, и когато се превърна във вълка, притеглих меча си от шкафа на горния етаж, обвих го в пламъци.
За миг замълча, докато събере мислите си.
— Можех да удържа на атаката му, сигурен съм. Да ангажирам вниманието му заедно с Бару и Мерлин, докато вие се появите и заедно го нападнем. Но той не се хвърли върху мен. Скочи встрани, сграбчи Бъгс за гърлото. Всичко стана толкова бързо. Нахвърлих се върху него, замахнах с меча, но той смени формата си. Посегна на кучето, което тежи колкото торба с кокали, разкъса гърлото му, после изчезна, преди да мога да нанеса и един-единствен удар. Изобщо не ме атакува.
— Напротив. Ударил те е в сърцето. Бару, Мерлин, ти? Там го чака битка. Колкото до малкото кученце — това е удар по теб без риск за него самия. Подъл страхливец, такъв е бил винаги и такъв ще си остане.
— Нападна ме в гръб, когато отидох при кучето.
Защото, както Брана знаеше, Фин мислеше за кучето, преди да помисли за себе си.
— Знаел е, че ще отидеш при ранените и безпомощните. При онези, които са твои.
— Исках да се изправя срещу него като мъж срещу мъж, вещер срещу вещер. — Сега очите на Фин пламтяха като зелена лава, а яростта бе изместила вината. — Исках го.
— Както и всички ние, но това не е в неговия стил. Ти носиш неговата кръв, но не си негов. Продължава да те изкушава, защото не може да проумее, че би избрал да не си.
— Ти ме остави заради него.
— Направих го, защото бях шокирана, наранена и гневна. А когато тези чувства избледняха, защото съм дала клетва. — Тя стисна здраво амулета на шията си. — Обвързана съм с клетва пред Сърха и всички, които са били след нея чак до моето време, заедно с Конър и Айона да използваме всичко, което сме, за да освободим света от него.
— И всички, които идват от него.