— Не. Не. — Във всеки друг момент възмущението й щеше да надделее, но сега все още усещаше вината, която го гризеше дълбоко вътре. — Ти си от неговата кръв, но си един от нас. Убедена съм, че така е било писано. Вярвам, че нашите предшественици не са успели, защото не са имали теб. Не са имали някого от неговата кръв с тях. Нямали са теб, Фин, с твоята сила, твоята вярност, твоето сърце.
Той чуваше думите, вярваше, че е искрена. И все пак.
— Един от вас съм, но ти не искаш да бъдеш с мен.
— Как мога да мисля за това, Фин? Как бих могла, след като усещам отново да се надига напрежението от онова, което сме се заклели да свършим? Не мога да гледам отвъд това, а когато го направя, когато се опитам да помисля какво би могло да бъде, след като приключим мисията си, не мога да видя дори частица от живота, за който си мечтаехме някога заедно. Бяхме толкова млади...
— Глупости, Брана. Онова, което изпитвахме един към друг, е по-старо от времето. Не бяхме просто двама млади, които си играят на любов.
— Колко по-лесно щеше да е, ако беше така? Тогава или сега? Ако само си играехме, Фин, нямаше да мислим за утрешния ден. Какво бъдеще имаме заедно? Какъв живот, ти и аз?
Той се загледа в огъня, уверен отново, че тя говори искрено. И все пак.
— Никакво, знам, и все пак ми се струва, че е повече, отколкото има всеки от нас без другия. Ти си другата ми половина, Брана, и в момента съм твърде уморен, за да продължа да се преструвам, че не е така.
— Мислиш ли, че не тъгувам за онова, което би могло да бъде? — Болка пулсираше в думите й. — Че не си мечтая за него?
— Мислил съм го. Оцелявах, като си го мислех.
— Тогава си грешал и вероятно аз също съм твърде изморена, за да продължа да се преструвам. Ако ставаше въпрос само за сърцето ми, то щеше да е твое.
Тя си пое дъх на пресекулки, след като той извърна очи от огъня и ги впери в лицето й.
— То не може да принадлежи на никой друг. Вече е изгубено. Но не е само то, а не мога да действам въз основа на предположения. Когато татко ми даде това — вдигна тя амулета си, — тогава имах избор. Той ми каза, че мога да избирам дали да го взема, или не. Но аз го взех и направих избора си. Избрах да съм една от тримата, заклех се да опитам, преди всичко друго да довърша започнатото от Сърха. Няма да те предам, Фин, но няма да предам и своята кръв. Не мога да мисля за желания и мечти, не мога да се надявам на невъзможното. Моята съдба е била предопределена, преди да се родя.
— Знам го. — Имаше моменти, когато това знание го опустошаваше. — Съдбата владее разума ти, силата, духа ти, но не можеш да отделиш сърцето си от тях.
— Това е единственият начин да направя онова, което е нужно.
— Чудно ми е защо вярваш, че всички, които са били преди теб, биха искали да си нещастна?
— Не, разбира се, че не смятам така. Просто вярвам, че всички преди мен разчитат аз да направя онова, което трябва да бъде направено, което всеки от нас се е заклел да стори. Аз... — Тя се поколеба, защото не бе сигурна, че може да изрази с думи всичко, което бе вътре в нея. — Не знам, Фин, не съм сигурна, че знам как да направя онова, което трябва, и да бъда с теб. Но мога да се закълна, че не е от желание да те нараня или накажа. Може и да е било преди много години, когато бях толкова млада, наранена и уплашена. Но сега не е така, изобщо.
Той остана мълчалив дълго, после отново я погледна.
— Кажи ми само едно. Едничко нещо. Обичаш ли ме?
Можеше да излъже. Той щеше да разбере, че е лъжа, но тя щеше да е достатъчна. И също така бе проява на страхливост.
— Никого не съм обичала като теб. Но...
— Достатъчно. Стига ми да го чуя как го казваш, след като не си ми го казвала повече от дванайсет години. Бъди благодарна, че съм ти задължен. — В очите му имаше огън, пламтящ ярко. — Длъжник съм ти за онзи, който сега спи ето там, иначе щях да намеря начин да те вкарам в леглото си и да сложа край на това мъчение.
— Прелъстяване? Принуда? — Тя отметна коса и стана. — Не отивам в ничие легло, освен ако сама не съм направила избора.
— Разбира се, при това само с разсъдъка си. За толкова умна жена понякога си ужасно глупава.
— След като отново започна да ме обиждаш, ще си тръгвам. Имам работа, която изоставих.
— Ще те закарам. Аз ще те закарам — повтори той, без да й даде възможност да го скастри. — Няма смисъл да даваме на Кеван още един повод днес, ако все още е наблизо. И ще остана да поработя с теб, както се бяхме разбрали. Твоята цел, Брана, е и моя, колкото и различни да са мненията ни как да живеем, докато се стремим към нея.
Пак можеше да го скастри — тя можеше много бързо да се ядоса и кръвта й продължаваше да кипи. Но видя, че хвърля бърз и загрижен поглед към кучето.