— Не може ли Конър да иде с него или Бойл, или някой друг от нас?
— Ако беше писано да е Конър или Бойл, или който и да било друг, нямаше тъкмо аз да бъда привлечена в съня, който ни отведе до пещерата на Мидор. Мога да се справя с това, Мийра, както и той, макар да знам, че и на него не му е никак лесно, както и на мен.
— Той те обича, Брана, толкова дълбоко, колкото изобщо е възможно за човек. Знам, че те боли да го чуеш от устата ми.
— Не, не ме боли от теб. — Брана потри с длан бедрото на приятелката си. — Знам, че ме обича. Или поне част от него ме обича. Това винаги ще е така. Любовта е силна и много важна, но не е всичко.
— Още ли го обвиняваш за произхода му?
— Беше по-лесно, когато го винях, когато бях толкова млада и съсипана, че можех да го направя. Но това, че не го виня сега, съвсем не променя фактите. Той е от кръвта на Кеван. Носи клеймото, белега, който се появи върху него, излязъл наяве, след като бяхме заедно. Ако някаква частица от мен продължава да го вини, то едновременно с това обвинява и мен самата.
— Ще ми се да не го правиш — отвърна Мийра. — Ще ми се да не поемате вината, никой от двама ви.
— Моята кръв, неговата кръв. Той носи клеймото заради Сърха, не само заради Кеван, нали така? Мисля, че сега, когато сме по-зрели и знаем повече, и двамата разбираме, че не е било писано да бъдем заедно.
— Ако победим Кеван, още ли ще мислиш така? Още ли ще вярваш, че не можеш да бъдеш с него и да си щастлива?
— Как мога да кажа? Как бих могла да знам? Съдбата ни събра и тя ни раздели. Съдбата решава тези неща.
— Не го вярвам и за миг — разпалено заяви Мийра. — Ние сами решаваме съдбата си посредством нашия избор, нашите действия.
Брана се усмихна, облегна се назад.
— Имаш право. Разбира се, че не сме просто марионетки. Но съдбата раздава картите, така смятам аз. Как ще разиграем картите, има значение, но разполагаме само с тези, които са ни дадени. Какво бих правила, ако съдбата не ми бе дала теб? Нямаше да имам приятелка, която да ми предложи рамото си.
— Винаги ще бъда насреща.
— Знам го. Създадена съм да се справям сама, но, Господи, колко е хубаво да можеш да се облегнеш на някого от време на време. Ще ми се да не го обичах. Ще ми се да мога да погледна назад към онова момиче, което бях, и да си кажа: „Е, добре, тя вече преживя увлечението си и разочарованието, сърцето й беше разбито. Сега продължава напред“. Но каквито и карти да държа в ръцете си, той винаги е бил сред тях. И винаги ще бъде.
— Можем да си дадем още време, да се опитаме да намерим друг начин.
— Вече изчакахме достатъчно дълго. Заслужаваше си да отделим време за семействата и приятелите си, но вече трябва да се върнем към изпълнението на дълга си. Готова съм, кълна ти се.
— Искаш ли да остана, след като всичко свърши? Имам предвид, след като приключим, искаш ли да остана? Или двете с Айона?
— Нека да видим как ще се получи. Но съм по-спокойна, като знам, че ако имам нужда от вас, двете с Айона бихте останали. Преди да се тревожим дали ще ми е нужна утеха, нека да се върнем двамата с Фин и да разберем какъв е бил този Мидор за Кеван и обратното. И ако съдбата ни раздаде нови карти, ще разберем как и кога можем да го спрем.
Тя сведе глава към рамото на Мийра.
— Знам, че Фин е добър човек, и това ме прави по-уверена. Някога се опитах да повярвам, че не е, защото така щеше да е по-просто, но беше грешно и глупаво от моя страна. В крайна сметка поне мога да съм доволна, че съм обичала добър човек.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Беше се подготвила за това емоционално, рационално. Повтаряше си, че заклинанието, пътуването в съня, не е просто необходима стъпка, а може и трябва да продължи напред без лични проблеми.
Нима двамата с Фин не бяха постигнали развитие в отношенията си през изминалите няколко месеца, което им позволяваше да работят заедно, да разговарят помежду си без гняв и болка?
Сега бяха зрели хора, а не замечтаните тийнейджъри, каквито бяха някога. Тя имаше дълг към предшествениците си. А Фин, трябваше да му го признае, бе безрезервно предан на техния кръг.
Това щеше да е достатъчно.
Но въпреки това, когато всички се събраха заедно в ателието й, доста след залез-слънце, трябваше да положи усилия да сдържи вълнението си.
— Сигурна ли си? — Конър погали леко гърба й, което му спечели рязък поглед и мислено го блъсна със силата.
Стой далеч от мислите ми.
Той задържа ръката си на кръста й.