— Още има време да потърсим друг начин.
— Напълно сигурна съм и това е най-добрият начин. Фин?
— Съгласен съм.
— Мери Кейт, сигурна ли си, че не искаш да се присъединиш към кръга ни?
— По-добре го направете както досега, но знайте, че и аз съм тук, за да помогна, ако имате нужда.
— Нан е нашият резервен план. — Айона стисна ръката на баба си, после пристъпи напред.
Сключиха кръга, за да спазят ритуала и покажат уважение, за защита и за единство. Брана и Фин влязоха заедно в средата. Той носеше меча си на кръста, а тя — ритуален нож.
Този път, когато тръгваха по своя воля, нямаше да са невъоръжени.
— От тази чаша пием ний отвара, за да полетим заедно в съня. — Брана отпи и подаде чашата на Фин. — С тази отвара се отправяме към друго време и място заедно ний двама. — Фин отпи на свой ред и подаде чашата на Конър. — Вътре в кръга ни, ръка за ръка, ний отлитаме в небето и отвъд земите. — Изричаха думите заедно, приковали очи един в друг, и Брана усети как силата се надига. — В сънищата по своя воля отиваме да търсим, да видим там произхода на Кеван. Пълна вяра, доверие между теб и мен, както казахме, ще бъде тъй.
Фин протегна ръка, Брана сложи своята отгоре.
Блесна ярка светлина, избухна ослепителна сила и двамата полетяха.
Понесоха се по вятъра и вихъра бързо, толкова бързо, че дробовете й останаха без въздух. Успя за миг само да си помисли, че са направили отварата прекалено силна, и се озова — леко залитаща — застанала под звездите в мрака. Ръката й още стискаше дланта на Фин.
— Малко в повече е дошла есенцията от вихрушка.
— Мислиш ли?
Тя му хвърли самодоволен поглед. Косата му бе разрошена също като нейната. Сурово изсечените черти на лицето му го правеха да изглежда сериозен, но в изражението му имаше и задоволство.
Тя самата изпитваше горе-долу същото.
— Няма място за сарказъм, понеже и ти си толкова отговорен за създаването на формулата, колкото и аз. — Брана тръсна глава, за да махне косата от лицето си. — А и ни докара дотук, точно пред пещерата.
В студената и звездна нощ отворът на пещерата пулсираше с червена светлина. Тя долови глух шум като от далечна буря в морето да се носи отвътре. Но навън нищо не помръдваше, нищо не се движеше.
— Той е вътре — каза й Фин. — Усещам го.
— Не е сам. Аз усещам това. Нещо зло, от което не само косата ти настръхва.
— По-добре е да вляза сам, да преценя положението.
— Не ме обиждай, Финбар. Рамо до рамо или изобщо няма да влизаме.
За да сложи край на спора, тя тръгна напред. Фин стискаше здраво ръката й, докато с другата хвана дръжката на меча.
— Ако се нахвърли върху нас, трябва да развалим заклинанието. Без никакво колебание, Брана. Няма да загинем тук.
Толкова силна бе нуждата й от него, подклаждана от заклинанието на съня, че тя за малко да залитне към него. Но вместо това се стегна, продължи да крачи уверено.
— Нямам намерение да умирам тук. Имаме работа за вършене в нашето време.
Пристъпиха в отвора на пещерата, огрени от пулсиращата светлина. Далечното бучене стана по-силно, по-плътно. Не като морска буря, осъзна Брана. А като нещо голямо, нещо живо, което чакаше в засада.
Пещерата се разшири, отвориха се тунели, чиито стени бяха толкова влажни, че непрекъснато се оформяха капки, чието постоянно капене по камъка се превърна във фон на бученето. Фин пое наляво и тъй като инстинктите на Брана й подсказваха същото, двамата продължиха тихо навътре в тунела.
Ръката му, помисли си тя, е единствената й връзка с топлината и реалността и знаеше, че и за него е същото.
— Не можем да сме сигурни в кое време сме попаднали — прошепна Брана.
— След момента, в който се озовахме при последния си сън. — Той само поклати глава, когато тя го погледна въпросително. — Не знам откъде го знам, но съм уверен. По-късно е, но не много по-късно.
Доверие, напомни си тя. Вяра. Продължиха, а бученето ставаше все по-плътно и силно. Направо можеше да го усети вътре в себе си като пулс, сякаш бе погълнала живия мрак.
— То го привлича — измърмори Фин. — Иска да се нахрани. Тегли и мен чрез него, кръв към кръвта. — Той се обърна към нея и сграбчи здраво раменете й. — Ако то — или той — ме привлече към себе си, ти трябва да развалиш заклинанието, да се измъкнеш, да се върнеш обратно.
— Ти би ли ме оставил, мен или някого от нас, тук?
— Нито ти, нито някой от другите е свързан с кръвна връзка с него. Закълни се, Брана, иначе ще разваля магията още сега и всичко ще свърши, преди да е започнало.
— Ще я разваля, кълна се. — Но щеше да направи всичко, за да вземе и него със себе си. — Заклевам се, защото знам, че няма да те привлекат. Ти няма да го позволиш. А ако продължим да стоим тук и да спорим за това, няма да се налага да разваляме магията, защото времето й ще изтече бездруго, а ние няма да сме научили каквото и да било.