Приготви чая за Брана, докато Конър си обличаше палтото, после се обърна към Бойл, с когото бяха останали сами.
— Изглежда, на теб се падат мръсните чинии.
Мийра го потупа леко по рамото, докато минаваше край него, преди да се качи горе.
Той само се огледа в празната кухня и въздъхна.
— Хм, ами... добре.
И нави ръкави.
Конър влезе направо в къщата на Фин, както го бе правил, откакто бяха сложили вратата на мястото й. Дори и преди това, като се замисли, понеже именно той бе монтирал въпросната врата.
Завари Фин с чаша уиски пред камината във всекидневната, с малкото кученце от конюшнята, спящо в краката му.
— Беше ми наредено да видя дали си добре — заяви той направо, като мислено отбеляза, че е имало нужда. Фин изглеждаше изтощен и съсипан колкото и Брана.
— Добре съм, както сам виждаш.
— Не си, както виждам — поправи го Конър и си сипа уиски, преди да седне до него. — Айона приготвя ароматна вана за Брана, а Мийра й прави чай. Тя ги остави да се суетят около нея, което ми подсказва, че има нужда от това. А ти от какво имаш нужда?
— Ако те помоля за нещо, ще го направиш ли?
— Знаеш, че е така, макар да е крайно унизително да ти пълня ваната и да те завивам в леглото.
Фин не се усмихна, само премести поглед от онова, което виждаше в огъня, за да срещне очите на Конър.
— Беше много силно притегляне, адски силно. За момент можех да почувствам всичко, което обещава. Тази сила, която е отвъд всичко, което някой от нас притежава. Тя е черна и студена, но е... изкусителна. И трябва само да се съглася, за да я имам.
— Не си го направил. И никога няма да го направиш.
— Не съм, не и този път. Нито предишните пъти, но това е зов на кръвта. И на животинското, което се крие във всеки от нас. Затова ще те помоля за нещо, Конър, понеже си мой приятел и те чувствам като мой брат, какъвто си и на Брана.
— За теб съм и двете.
— Тогава се закълни пред мен, в кръвта си и в сърцето, където е стаена магията ти, че ако се обърна към другата страна, ако зовът стане прекалено силен и не мога да му устоя, ти ще ме спреш, независимо по какъв начин.
— Ти никога няма да...
— Искам да се закълнеш — прекъсна го Фин с пламнали очи. — Иначе ще трябва да замина, да се махна оттук, да оставя нея — всички вас. Няма да рискувам.
Конър протегна крака, кръстоса глезен върху глезен продължи да се взира в ботушите си известно време.
После бавно вдигна поглед към Фин.
— Чуй се само. Искаш неговия край повече от нас тримата, повече от онези трима, от които сме дошли, но би се махнал надалеч само защото си втълпил в коравата си глава евентуална възможност да се поддадеш на изкушението му, след като си устоявал толкова дълго.
— Ти не беше в пещерата. Не си усетил онова, което почувствах аз.
— Сега съм тук. Познавам те от най-ранните ни дни, преди да се появи белегът и след това. Знам кой си. И защото го знам, затова ти се кълна, Фин, щом това ти е нужно. Моята сила извира от сърцето ми, както сам каза, а сърцето ми те познава. Отдал си се на мрачни мисли, което е напълно разбираемо. Но утре отново се хващаме на работа.
— Добре. — Малко по-спокоен, Фин отпи глътка уиски. — Заслужил съм си мрачното настроение.
— Така е. И аз ще погледам мрачно в огъня, докато си довърша уискито. — Конър отпи и поседя известно време мълчалив. — И двамата я обичаме — каза той.
Фин се облегна назад и затвори очи.
— Самата истина.
А любовта, както Конър отлично знаеше, имаше по-голяма притегателна сила от всякакви обещания на мрака.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Фин смяташе себе си за общителен човек. Знаеше кога е негов ред да почерпи в бара, беше добър гост, който поддържа разговора на масата. Когато канеше приятели у дома да гледат мач или да поиграят билярд, винаги подсигуряваше достатъчно бира и храна и не се сърдеше за бъркотията, която оставаше подире им.
В крайна сметка не бе отгледан в обора, така че знаеше, както всеки друг, какви са задълженията на един домакин и очакванията на гостите му.
Айона му показа колко много не знае.
В следобеда на последния ден от годината тя се появи на вратата му с късо подстриганата си слънчево руса коса под яркосиня шапка, която баба й бе оплела за Коледа, спомни си той. И натоварена с големи торби.
— Коледа не мина ли вече?
— За партито са. — Бутна няколко торби в ръката му, останалите замъкна със себе си в кухнята. След като тръшна торбите на плота в средата на стаята, тя свали палтото си, шала, шапката и ръкавиците, смъкна ботушите и занесе всичко в пералното помещение.