— Щастлив бе денят, в който влезе в живота ни, малка сестрице.
— Най-щастливият в живота ми.
— За щастливите дни.
Тя чукна чаша в неговата.
— За щастливите дни, за всички нас.
Само след час, изглежда, цялото село бе дошло в къщата му. Хората пристигаха заедно или се събираха вътре, озъртаха се, силно впечатлени, или направо се настаняваха удобно. Пълнеха чиниите си с храна и чашите — с вино, седяха или стояха прави във всекидневната му, или както Айона бе предвидила, се отправяха към долното ниво, където групата, която бе наел за вечерта, започна да свири.
Откри, че му е приятно да обикаля от група на група с бира в ръка, да се включва в разговорите. Но от всички лица в къщата имаше едно, което му липсваше.
А после, сякаш я бе призовал, тя беше там.
Тъкмо се бе качил при гостите си на първия етаж, когато я забеляза да стои в кухнята и да си приказва със сервитьорите.
Бе оставила косата си разпусната, като черен водопад, който стигаше до талията на роклята от кадифе с цвета на отлежало червено вино. Каза си, че Айона може да запали и още сто свещи, но пак нямаше как да се сравнят със светлината, която Брана О’Дуайър носеше в дома му.
Взе чаша шампанско, поднесе й я.
— Пийни малко шампанско.
— С удоволствие. — Тя се обърна към него, очите й бяха потъмнели, а устните — червени като роклята. — Чудесно парти си организирал, Фин.
— Така е, защото следвам заповедите на Айона.
— Направо беше полудяла от вълнение и притеснения за тази вечер, след като те е принудила да поканиш хора. И направо изкупи всичките ми свещи. Виждам, че ги е използвала добре.
— Навсякъде има свещи, както нареди тя.
— И къде е нашата Айона?
— На долното ниво. Мийра също е там, както и Бойл, Конър и бабата на Айона. — Поведе я към трапезарията, докато говореше. — Ще хапнеш ли нещо?
— Разбира се, всичко изглежда много вкусно, но не сега.
— Още ли имаш слабост към тези? — Той взе един мини еклер, посипан с пудра захар.
— Ужасна слабост, на която обикновено устоявам. Но добре, не и тази нощ. — Тя го взе, опита малка хапка. — 0, греховно удоволствие.
— Вземи си два. Oiche na Coda Moire.
Тя се разсмя, поклати глава.
— Ще се върна после за втория.
— Тогава ще те заведа долу при твоя кръг и при музиката. — Той й предложи ръката си, изчака, докато тя му подаде своята. — Ще танцуваш ли с мен, Брана? Остави миналото и бъдещето настрани, ще танцуваш ли с мен тази нощ?
Тя тръгна с него към музиката, топлината и греещата светлина.
— Да.
За малко да не дойде на партито. Опитала се бе да намери извинения, за да не дойде, или ако не, поне да се появи за малко от учтивост, а после да си тръгне. Но всяко извинение звучеше по един и същи начин в собствените й уши.
Като проява на страхливост. Или по-лошо — малодушие.
Не можеше да бъде толкова дребнава и малодушна, че да го обиди пред хората, само защото се разстройваше да бъде в дома му и да вижда, да усеща живота, който той бе създал за себе си без нея.
По нейна воля, без нея. Нейният дълг, без него.
Затова бе дошла.
Бе отделила доста време на косата и грима си, на външния си вид като цяло. Щом се налагаше да отпразнува края на годината и началото на новата в неговата къща, в неговата компания, то поне трябваше да изглежда зашеметяващо.
Откри, че долното ниво на къщата, което мислено определи като огромна игрална зала, напълно му подхожда. Хубави, наситени цветове, смесени с неутрални тонове, стари реновирани мебели и нови такива. Дребни предмети, които очевидно е купувал при пътуванията си. И много забавления.
Абсурдно голям телевизионен екран на стената, маса за билярд, стара машина за пинбол и джубокс редом с прекрасна камина от мрамор от Конемара с дебела и грубо одялана талпа за полица отгоре й.
Музикантите свиреха весели мелодии до махагоновия бар, който й бе казал, че е намерил в Дъблин. Макар помещението да бе просторно поначало, мебелите допълнително бяха разместени така, че да отворят място за танци в средата.
Когато той я поведе в танц, беше с цялата невинна радост на миналото, с простотата му и всички възможности. Но тя съзнателно отблъсна болката, която й донесе, каза си, че тази нощ ще бъде извън времето и пространството.
Вдигна очи към него и се засмя.
— Сега вече си загазил.
— Какво съм направил?
— Организира най-страхотното парти за годината и всички ще очакват да го направиш и догодина. И следващата година.
Видимо ужасен, той се озърна наоколо.