— Мислех да предам щафетата на Айона и Бойл.
— О, не, те ще си направят собствено парти. Но мисля, че сега новогодишното парти е твое. Виждам твоя Шон с хартиена шапка на главата да танцува ей там с чисти и излъскани ботуши, както и секретарката в офиса на Конър, Кийра, и нейния приятел, вече годеник, който носи риза с цвета на камъка върху годежния й пръстен и кралска корона от картон на главата си. А ето там е и моята Айлийн, която танцува с мъжа си, сякаш са на шестнайсет и всички изминали години и децата с тях тепърва предстоят. Построил си къща, която може да приюти половината село на празненство, и сега вече си загазил.
— Не съм помислил за това.
— Е, вече е твърде късно. Виждам и Алис, която те гледа съблазнително, понеже вече се е примирила, че Конър е изгубен за нея. Трябва да й дадеш шанс.
— Предпочитам да танцувам с теб.
— И вече го направи. Изпълни дълга си, Финбар, завърти момичето на дансинга. Аз трябва да поговоря с няколко души.
Тя отстъпи назад и му обърна гръб. Ако продължеше да танцува с него прекалено често, хората, с които искаше да поговори, щяха да почнат да говорят за тях двамата.
— Не е ли страхотно? — Айона я сграбчи и я завъртя весело. Беше си сложила розова тиара, на която с блестящи цифри пишеше 2014. — Невероятно парти. Само трябва да направя редовната си проверка на баните навсякъде и пак се връщам.
— Баните?
— Проверявам дали има тоалетна хартия и салфетки за ръце, и такива неща.
— Официално те назначавам за отговорник на всяко парти, което някога ще организирам.
— Ти имаш дарба за празненства и приятелски събирания — възрази Айона. — Фин няма никакъв опит. Както и аз, но мисля, че ми се удава.
— Бог да ни е на помощ — обади се Бойл и я целуна по главата.
Брана се наслаждаваше на музиката, на откъслечните разговори. След като се върна на първия етаж, с удоволствие похапна от храната и се наслади на компанията на онези, които търсеха малко по-тихо място във всекидневната или големия салон на Фин.
Имаше време да види по-голяма част от къщата му, да усети атмосферата й. Както и възможност да провери прозорците и да призове силата си само колкото да потърси следи от Кеван.
— Няма да дойде.
Тя се извърна от високите френски прозорци на библиотеката към Фин, който тъкмо прекрачваше прага.
— Толкова ли си сигурен?
— Може би има твърде много светлина, твърде много хора, гласове, мисли, веселие, но той няма да дойде тук тази нощ. Може просто да е пропълзял дълбоко в леговището си, да чака годината да отмине, но няма да дойде тази нощ. Ще ми се да не се тревожиш.
— Да си нащрек, не е същото като да се тревожиш.
— Ти си разтревожена. Личи си.
Тя инстинктивно посегна да разтрие с пръсти мястото между веждите, където знаеше, че се оформя бръчка. И го накара да се усмихне.
— Красотата ти е съвършена. Това никога не се променя. Тревогата е в очите ти.
— Щом казваш, че той няма да дойде тази нощ, спирам да се тревожа. Тази стая ми харесва особено много. — Тя прокара длан по облегалката на масивен фотьойл с шоколадова кожа. — Място за тишина и награда.
— Награда?
— Когато си приключил с работата, можеш да седнеш на удобен фотьойл като този с книга пред огъня. Докато дъждът трополи по прозорците или вятърът вие навън, или луната изгрява бавно. Чаша уиски или чай — каквото предпочиташ — и куче, сгушено в краката ти.
Тя се завъртя и протегна ръка.
— Има толкова много книги, от които можеш да си избереш. Чудесен топъл цвят за стените — отличен избор, и тъмно дърво за мебелите за контраст.
Наведе глава настрани, забелязала леката му усмивка.
— Какво?
— Направих я с мисълта за теб. Винаги казваше, докато си представяхме замъка на мечтите ни, че трябва да има библиотека с голяма камина и удобни кресла, с прозорци, по които дъждовните капки да се стичат или през които слънцето да наднича. Да има стъклени врати, които водят към градина, за да можеш в слънчев ден да излезеш и да си намериш местенце за четене на въздух.
— Помня. — И сега я видя. Беше превърнал една от мечтите й в реалност.
— А също и музикален салон — продължи Фин. — Трябва да има музика из цялата къща, но една стая само за нея, където да сложим пианото и всички други инструменти. Където децата могат да вземат уроци.
Той погледна през рамо.
— Ето там е.
— Знам. Видях. Прекрасен е.
— Част от мен вярваше, че ако построя къщата, ако си винаги в мислите ми, ти ще дойдеш. Но ти не дойде.
Сега всичко бе толкова ясно, че тя си позволи да отвори широко очи и да види, че къщата е онази, която заедно бяха мечтали да имат.
— Сега съм тук.