— Сега си тук. Какво означава това за двама ни?
Господи, сърцето й бе изпълнено само с него, тук в тази стая, която той бе сътворил от мечтите им.
— Повтарям си какво не може да бъде. Толкова е ясно, логично. Не мога да видя какво може или би могло да стане.
— Можеш ли да кажеш какво искаш?
— Онова, което искам, не може да стане, а това е по-трудно за преглъщане, защото сега вярвам, че не е по твоя или моя вина. Беше по-лесно, когато можех да виня теб или дори себе си. Можех да издигна стена от тази вина и да я укрепвам с разстоянието, когато ти прекарваше само няколко дни или седмици у дома, преди да заминеш отново.
— Аз искам теб. Всичко друго остава след това.
— Знам. — Тя издиша шумно. — Знам. Трябва да се върнем обратно. Не бива да си далеч от гостите си задълго.
Но никой от двамата не помръдна.
Тя чу виковете, надигането на гласовете, отброяването. Зад нея часовникът на стената започна да бие.
— Наближава полунощ.
Само секунди, помисли си тя, между онова, което е било, и което е сега. И от онова, което ще дойде после. Направи крачка към него. После още една.
Дали щеше да го подмине, запита се тя, когато той я привлече към себе си. Не. Не и този път. Поне този път не.
Вместо това вдигна ръце и ги обви около врата му, вгледа се в очите му. И точно когато часовникът удари полунощ, впи устни в неговите.
Между тях избухна светлина като електрически ток, който разтърси кръвта, удари право в сърцето. После заблестя като безкрайно жадувана топлина.
О, какво не би дал да се чувства по този начин, най-накрая отново да почувства това. Да усети тялото, сърцето и душата й слети в едно в този копнеж, тази топлина и неописуем бурен екстаз.
Неговите устни върху нейните, дъхът му — слят с нейния, сърцето му — до нейното сърце. И цялата тъга и мъка — пропъдена далеч, сякаш никога не е била.
Някога си бе мислил, че онова, което изпитва към нея, е всичко, че е отвъд пределите на онова, което някой някога би могъл да почувства. Но се оказа, че е грешал. Това, след толкова години без нея, беше повече. Ароматът й го изпълваше, вкусът й го пленяваше. Тя даваше всичко от себе си, както някога, в една обикновена целувка. Сладост и сила, власт и покорство, желание и щедрост.
Искаше му се да я задържи, да задържи момента до края на дните си.
Но тя се отдръпна, остана за миг в прегръдките му, погали бузата му, после направи крачка назад.
— Нова година е.
— Остани с мен, Брана.
Сега тя сложи длан върху сърцето му. Преди да отговори, Конър и Мийра се появиха на вратата.
— Тъкмо щяхме...
— Да си вървим — довърши Мийра изречението на Конър. — Тръгваме си веднага.
— Да. Разбира се, даже не сме били тук.
— Всичко е наред. — Брана задържа за миг ръката си върху гърдите на Фин, после я отдръпна. — Ние също идваме. Фин отсъства прекалено дълго от собственото си парти. Ще вдигнем наздравица за новата година. За късмет. За светлината. За онова, което може да бъде.
— Което трябва да бъде — каза Фин и излезе пръв.
— Върви с него — предложи Мийра и отиде при Брана. — Добре ли си?
— Добре съм. Но самата истина е, че бих пийнала нещо и колкото и да не е в природата ми, искам да съм заобиколена от хора и много шум.
— Така да бъде.
Когато Мийра прегърна приятелката си през кръста, Брана за миг се облегна на нея.
— Как е възможно да го обичам повече сега, отколкото някога? Как може в мен да има толкова повече любов към него, когато онази, която изпитвах някога, беше всичко?
— Любовта може да посърне и загине. Виждала съм го. Но може и да расте и да се възражда. Мисля, че когато е истинска и предопределена, може само да става по-голяма и по-силна.
— Не бива да е мъчение.
— Не. Онова, което сами правим с нея, ни носи мъка или радост, според мен, а не любовта.
Брана въздъхна и изгледа сериозно Мийра.
— Кога стана толкова мъдра?
— Когато си позволих да се влюбя.
— Да идем да вдигнем наздравица за това. За твоето влюбване, за организаторския талант на Айона, за проклетата Нова година и за края на Кеван. Струва ми се, че бих искала да се понапия.
— Що за приятелка ще съм, ако не се понапия с теб? Да идем да си намерим шампанско.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Беше му дошло до гуша от гости. В два и половина сутринта прекалено много от тях се мотаеха в къщата му, сгушени удобно наоколо, сякаш се канеха да останат до пролетта. Мина му през ум да се качи горе, да се затвори в спалнята си и да ги остави да се оправят сами. Беше зверски уморен, а в добавка онзи миг — онзи невероятен миг с Брана — беше разбъркал напълно емоциите му и вече не знаеше какво чувства.
Затова му се струваше по-лесно изобщо да изключи всичко и да не чувства нищо.