— Затова ще се върнем у дома и ще намерим начин. Така че онези, които ще ни наследят, да не са сами в битката.
Брана се замисли за децата си, които спяха горе. В безопасност и невинни. И за децата на децата на нейните деца, в друго време, в Мейо. Които не бяха нито в безопасност, каза си тя, нито толкова невинни.
— Ще намерим начин. Ще се върнем. Но не тази вечер, защото тази вечер ще празнуваме. Ще има музика. И тримата ще благодарим на онези, които са били преди нас, за светлината. За живота — каза тя и леко сложи ръка върху корема на сестра си, както и върху своя.
— Утре. — Иймън се изправи. — Утре ще започнем да кроим планове за края на онзи, който отне живота на родителите ни.
— Ще останеш ли при Брана? Искам сега да кажа на Гелуън.
— Кажи му само радостната вест днес. — Брана стана заедно със сестра си. — Утре ще има достатъчно време за другото. Нека днешният ден бъде посветен единствено на радостта.
— Така ще направя. — Целуна сестра си, брат си. — Нека Оуен си донесе арфата.
— Непременно. Ще огласим цялата гора с музиката си и ще полети над хълмовете.
Седна пак, когато Тийгън излезе, и Иймън побутна чашата с чай към нея.
— Изпий го. Бледа си.
— Малко съм уморена. Оуен знае. Говорих с него и е готов да тръгне — да остави всичко, което е построил тук. Никога не съм мислила, че ще ми е трудно да се върна. Не знаех, че ще се разкъсвам на две.
— Братята на Гелуън ще се грижат за земята заради двете ви с Тийгън.
— Да, това е известна утеха. Не и за теб, земята тук никога не те е теглила. — И отново я връхлетяха смесени чувства на радост и тъга. — Ти ще останеш в Мейо, каквото и да стане. Не мога да видя какво ще направим ние — Оуен, аз и децата. Но Тийгън ще се върне тук, това го виждам ясно. Сега нейното място е тук.
— Така е — съгласи се той. — Тя винаги ще се остане тъмна вещица от Мейо, но домът й, сърцето й са в Клеър.
— Какво ще стане с нас, Иймън, когато вече не сме заедно както е било винаги?
Очите му, непокорно сини като на баща им, се вгледаха дълбоко в нейните.
— Разстоянието не значи нищо. Винаги сме заедно.
— Постоянно плача и се държа глупаво и това никак не ми харесва. Надявам се, че този период няма да продължи дълго, защото иначе сама ще се прокълна.
— Е, към края на бременността си. С малката Сърха постоянно беше в лошо настроение и се караше с всички, така че май предпочитам сълзите.
— Аз не ги предпочитам, това е сигурно. — Изпи чая си, защото знаеше, че ще я успокои. — Ще добавя още нещичко в тоника, който давам на Кател и Аластар, за да издържат пътуването. Ройбиър се справя добре и без него засега. Силен е.
— Сега ловува — каза Иймън за сокола си. — Всеки път отива по-далеч. Сега лети на север всеки ден. И той знае също като нас, че скоро ще тръгнем на път.
— Ще предупредим за идването си. Ще ни посрещнат добре в замъка Ашфорд. Децата на Сърха и Дайхи. Тъмните вещери ще бъдат добре дошли.
— Аз ще се погрижа. — Той се облегна назад, настани се удобно с чая си и се усмихна. — С огнени коси, значи?
Както и бе очаквал, тя се разсмя.
— О, да, и ти обещавам, че направо ще онемееш, заслепен от красотата й.
— Не и аз, скъпа сестричке. Не и аз.
ВТОРА ГЛАВА
За децата бе приключение. Мисълта за дългото пътуване, за заминаването на ново място, при това с очакването за замък в края на пътя, правеше Брин особено нетърпелив.
Докато Брана опаковаше всичко, което щеше да им трябва, отново се сети за онова отдавна отминало утро, когато бързаше да изпълни заръките на майка си, да събере всичко, което й беше казано да вземе. Толкова набързо, мислеше си сега, толкова окончателно. Спомни си и онзи последен поглед към майка й, която грееше с останалата в нея сила, застанала пред хижата в гората.
Сега събираше багажа, за да се върне, което бе неин дълг, съдба, която бе приела. И която чакаше с копнеж — до раждането на първото й дете, до онази всепоглъщаща любов, която бе изпитала към момчето, което и в момента тичаше напред-назад, силно развълнувано.
Но й предстоеше да свърши още нещо тук.
Събра необходимото, купата, свещта, книгата, билки и камъни. И погледът, който хвърли към малкото момче, бе изпълнен едновременно с гордост и съжаление.
— Време му е — каза тя на Оуен.
Разбрал какво има предвид, той целуна челото й.
— Ще кача Сърха горе. Вече трябва да си ляга.
Тя кимна и се обърна към Брин. Повика го.
— Не съм уморен. Защо не тръгнем още сега и не спим под звездите?
— Ще тръгнем на заранта, но първо има нещо, което трябва да направим двамата с теб.
Тя седна и разтвори ръце.
— Първо ела, седни при мен. Момчето ми — прошепна тя, когато той се покатери в скута й. — Сърце мое. Ти знаеш каква съм аз.