— Ами ти. — Тя издърпа пуловера му нагоре, захвърли го встрани. — Вещер и воин. По-силен си от момчето, което обичах. — Разпери длани върху гърдите му. — Ранен, но винаги верен. Доблестен.
Когато той поклати глава, тя хвана ръцете му и ги притисна към своето сърце.
— За мен това е важно, Фин, повече, отколкото мога да изразя с думи. Много е важно. — Наведе се и докосна с устни неговите, после ги притисна към сърцето му.
Беше разбила сърцето му, както и той нейното. Не знаеше какво им е отредила съдбата, дали изобщо сърцата им можеха да бъдат излекувани. Но тази нощ искаше той да знае, че тя познава сърцето му и го цени.
За да смени тона, тя лекичко прокара пръсти по ребрата му. Фин подскочи като заек.
— По дяволите.
— О, явно още имаш слабо място. Точно тук. — Тя се пресегна отново, но той улови китката й.
— Внимавай, защото и аз си спомням една-две твои слабости.
— Нищо не може да ме накара да запищя като момиче, Финбар Бърк. — Тя се извъртя отново, когато той се надигна, уви здраво краката си около кръста му, а ръцете — около врата. — Все още предпочиташ юмрук в лицето, вместо гъделичкане по ребрата.
— Първото не е толкова унизително.
Тя тръсна коса назад и се разсмя с лице, вдигнато към тавана.
— Помниш ли...
Тя отново погледна лицето му, срещна погледа му. Всичко беше там, в този миг, изписано в очите му. Копнежът му по нея и любовта, която го водеше. Минало и настояще се сблъскаха, понесоха я като горещ вихър, разпалиха собствената й изгаряща нужда.
— О, Господи, Фин.
Никакво търпение повече, никакво внимателно оглеждане. Двамата се сляха в един безумен миг, подтиквани от дива страст и отчаяние. Грубите му ръце шареха по тялото й, алчно и нетърпеливо, докато нейните рязко дърпаха останалите дрехи по тялото му.
Нищо помежду им, мислеше си тя. Не можеше да понася дори въздухът да ги разделя. Устните им се сляха в кипежа на страстта и жаждата, докато двамата се търкулнаха на леглото, за да открият повече от телата си.
Тя впи зъби в рамото му, заби пръсти в хълбоците му.
— Ела в мен. Искам те вътре в мен.
Когато проникна в нея, светът спря. Никакво дихание, никакви звуци, никакво движение. После се изви гръм, прегракнал рев, сякаш някакъв звяр препуска надолу по хълма. И светкавица, блясък, който озари стаята като по пладне.
С очи, приковани в неговите, тя стисна здраво ръцете му.
— Тази нощ ние решаваме — каза тя. — Тази нощ е само наша. — Изви се към него. — Обичай ме.
— Само теб. Завинаги.
Той се отдаде на нуждата, на нейното желание, на собственото си сърце.
Когато двамата заедно стигнаха върха, те бяха гръмотевицата и светкавицата. А над главите им нейните звезди грейнаха още по-ярко.
Когато се събуди, слънцето вече бе изгряло и блестеше ярко. Слънчев ден за началото на новата година. А Брана спеше до него.
Искаше да я събуди, да прави любов с нея под струящата слънчева светлина, както бяха правили в мрака и чак до нежната целувка на зората.
Но под очите й се бяха отпечатали сенки. Нуждаеше се от сън, от тишина и спокойствие. Затова само докосна косата й и се усмихна, като си спомни, че при събуждане Брана е ядосана в най-добрия случай и направо бясна в най-лошия.
Той стана, нахлузи панталон и се измъкна тихо от стаята.
Щеше да поработи. Искаше да работи, да намери начин да сложи край на всичко, да реши проблема веднъж и завинаги. И да разбере как да вдигне проклятието, което една умираща вещица бе направила преди толкова много време.
Ако можеше да развали проклятието, да премахне белега, двамата с Брана можеха да бъдат заедно не само за една нощ, а за цял живот.
Бе изгубил вярата си, че това може да стане. До тази Нова година, до часовете, прекарани с нея. Сега надеждата, вярата, бе отново в него, изгаряше го отвътре.
Щеше да намери начин, повтаряше си той, докато отиваше в кабинета си. Да унищожи Кеван и да защити тримата, както и всички техни бъдещи наследници. Да изличи клеймото от тялото си и да пречисти кръвта си от всякаква следа от Кеван.
Днес, в този първи ден от новата година, щеше да поднови търсенето си.
Замисли се за отровата, която бяха направили за последната битка. Силна и могъща, бяха стигнали толкова далеч с нея. Раните на Кеван — или онова, което владееше тялото му — бяха сериозни. Но не и смъртоносни. Защото онова, което даваше сила на Кеван, не беше смъртно.
Демон, замисли се Фин, докато прелистваше книгите си. Освободен чрез жертвоприношение, за да се слее с гостоприемно тяло. Такова, което също притежава сила.