Вълкът изскочи през плета от клони — с бляскава черна козина, върху която пулсираше червеният камък. Цезар се стресна, вдигна се на задни крака, но Фин успя да се задържи на седлото и грабна кученцето, преди Бъгс да се изхлузи на земята.
За изненада на Фин, Саси се спусна рязко, пикира над вълка, после отново се вдигна нагоре и кацна на едно дърво, за да следи внимателно ставащото.
Умно момиче, каза си Фин. Смело и умно.
— Пак ще повторя, ако това е най-доброто, което можеш...
Фин пришпори Цезар в галоп и рязко протегна ръка надолу, за да разтвори земята под лапите на вълка. Конят прескочи, а вълкът изчезна.
Фин чу смеха зад гърба си и обърна коня.
Кеван се носеше над зейналата пропаст върху облак мъгла.
— Далеч не е най-доброто, момко. Тепърва ще опиташ най-доброто. Спести си усилията, тъй като накрая ще дойдеш при мен. Знам каква кръв тече в теб.
Фин се пребори с желанието си да атакува отново, защото знаеше, че обърнатия гръб може да нанесе по-силен удар.
Затова просто обърна Цезар и се отдалечи, без да бърза.
— Спести си усилията. — Беше по-скоро шепот, отколкото вик. — И когато свърша с теб, ще обвържа Тъмната вещица, за която жадуваш, с теб за вечни времена.
Желанието да се обърне и да го нападне, се превърна в ярост.
Без да погледне назад, Фин затвори зейналата в земята черна паст и продължи напред, докато не излезе от гората.
Фин завърза коня на оградата на Брана и допря страна в главата на Цезар.
— Днес напълно заслужи името си, понеже нито за миг не се поколеба, когато те помолих да атакуваш.
Също като фокусник той протегна ръка, показа я празна, след това завъртя китката си и в нея се появи ябълка.
Докато Цезар хрупаше доволен, Фин повика Саси на ръкавицата си.
— А ти си толкова смела, макар и много млада. Отиваш на лов. — Той даде знак на Мерлин. — Двамата можете да ловувате в полето на Брана, а после можете да останете за малко в заслона на Ройбиър. Колкото до теб... — Той се наведе да погали Бъгс. — Обзалагам се, че вътре има бисквитка за такива като теб.
Заедно с кучето Фин влезе в ателието.
— Ето я и моята награда — каза той, когато видя Брана да изважда тава с курабийки от малката фурна в ателието й.
— Изключително добре си сметнал кога да дойдеш. — Тя остави тавата отгоре на фурната и се обърна. — Нещо е станало — каза тя веднага.
— Нищо важно, но тук има едно куче, което си е заслужило наградата, ако имаш бисквитка за него.
— Разбира се. — Тя извади две от кутията, защото Кател вече се разбуди от дрямката си пред огъня, за да поздрави малкия си приятел.
— Аз предпочитам тези — каза Фин и си взе една от курабийките, които тя вече бе охладила върху специалната решетка. — Имах малко работа вкъщи, после и в школата и конюшнята. Напролет ще почнем да предлагаме на туристи комбинирани разходки с коне и соколи.
— Това е чудесно, но какво стана?
— Излязох на разходка с кон и сокол. Цезар и Мерлин, както и една красавица на име Саси, която ще създаде поколение с Мерлин, когато е готова за това.
— А какво мисли тя по въпроса? — Брана сложи чайника, а Фин си взе още една курабийка.
— Тя го харесва, както и той нея. Бях се заел да набележа няколко маршрута, подходящи за комбинираната разходка, а Бъгс се присъедини към нас, когато минахме край голямата конюшня. После тръгнахме насам с идеята да поработя час-два заедно с теб и минахме покрай пътя за колибата на Сърха.
— Можеше да избегнеш мястото.
— Вярно е. Но не исках да го избягвам. И понеже не исках, научих, че соколът, който съм избрал за Мерлин, ще бъде отличен партньор за него.
Разказа й всичко, прие чашата чай и сериозно се замисли дали да не вземе трета курабийка.
— Става все по-арогантен — отбеляза Брана.
— Достатъчно, че да ни дразни, което беше същината на днешното му появяване. Искаше отново да го нападна, но ми хрумна, че ако откажа, това ще е по-голяма обида за него.
— Иска да ни докаже, че никой от нас не може да излезе просто на разходка в гората, без да се изложи на риск. Дразни ни — съгласи се Брана — с надеждата да ни стресне, да ни накара да се затворим в кръга си.
— Много по-уверен е, отколкото преди, поне така ми се стори.
— Вече два пъти проливаме кръвта му, дори повече, а последния път едва не го унищожихме.
— Но не успяхме — изтъкна Фин. — Оцелява и се излекува от раните, и знае, че трябва само да се добере до леговището си, за да се изцели отново. Знае, че може да се изправя в битка срещу нас отново и отново, и пак да се връща. Ако говорим за хазарт, шансът все някога ще ни изневери и ще изгубим. Отново наближава времето, Брана, и той разчита на това.
— Не вярва, че може да бъде унищожен, или по-скоро не вярва, че онова, което е в него, може да загине. Но сега работя върху това.