— Не, не вашата. На Сърха. Денят, в който е загинала. Годишнината от нейната смърт и денят, в който е превърнала Кеван в пепел. Този ден, но в нашето време, е денят, в който ще сложим край. Когато ние решаваме. Не начало или край на лунен цикъл, нито пълнолуние. Не някой от свещените дни. Денят на Сърха.
— Денят, в който тримата са получили нейната сила — заяви Фин. — Денят, в който те са станали вещери, и вие сте ги наследили. Права си. Било е под носа ни, но никои от нас не го е видял.
— Сега го знаем. — Тя вдигна чаша. — И можем да го довършим.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Брана се чувстваше ободрена, изпълнена с енергия. Тя се наслаждаваше на приготвянето на вечерята, след като Айона се бе справила отлично с поставените й задачи, харесваше й просто да седи в кухнята на Фин с другите от кръга, въпреки факта, че основната тема на разговора по време на храненето бе Кеван.
Всъщност може би дори точно заради това.
Защото сега ясно виждаше всичко, как може и ще бъде направено. Кога и как точно. Рисковете оставаха и щяха да се изправят срещу тях. Но сега и тя можеше да вярва, както вярваха Конър и Айона.
Правдата и светлината щяха да триумфират над мрака.
А какъв по-прекрасен завършек на вечерта от това да седи в горещата бълбукаща вода в джакузито на Фин с една последна чаша вино в ръка, докато гледа как навън лениво се сипе пухкав сняг?
— Изненадваш ме, Финбар.
Той се бе облегнал в отсрещния край и я гледаше с притворени очи.
— Така ли?
— Точно така. Не съм очаквала момчето, което познавах, да построи тази огромна луксозна къща с всички удобства. И момчето да се превърне в обикалящ целия свят преуспял бизнесмен. Който е заложил основите на своите бизнес начинания точно тук. Преди дванайсет години не бих си помислила дори, че ще се наслаждавам на вечерта в това прекрасно кътче, докато навън снегът тихо вали.
— Какво би си помислила?
— Нещо значително по-малко, признавам си. Твоите мечти са станали по-големи от моите и си се справил чудесно в постигането им.
— Някои остават каквито бяха.
Тя само се усмихна и плъзна крака си под неговия в покритата с благоуханна пяна вода.
— Сякаш се намираме в някоя планинска вила в Швейцария, което ми харесва, но се чудя как не си сложил джакузито в онази стая с многото прозорци, която е разположена така усамотено с гледка към гората.
Той отпи от виното си.
— Накарах да построят онази стая специално за теб.
— За мен?
— С надеждата, че някой ден ще се оженим, както бяхме планирали, и ще заживееш тук с мен. А там ще бъде ателието ти.
— О, Фин. — Неговото желание и нейното се сляха в едно и стиснаха жестоко сърцето й.
— Ти обичаш откритото пространство, когато работиш, много прозорци, за да можеш да гледаш навън, да се чувстваш като на открито, както ти харесва. Удобно разположена вътре, но с гледката навън, която да те свързва с външния свят. Така че стаята с многото прозорци, която гледа към гората, ти дава едновременно уединение и открито пространство.
Тя не можеше да проговори веднага, а и не искаше гласът й да затрепери, когато каже нещо.
— Ако имах магически сили, за да променя реалността, да превърна обстоятелствата в такива, каквито аз искам, бих направила точно това. Бих искала да живея и работя тук с теб. Но сега имаме това.
Тя остави чашата си с вино на поставката наблизо и се плъзна към него, притисна тялото си в неговото.
— Имаме днешния ден.
Той поглади с ръка косата й, продължи надолу, където тя се потапяше във водата.
— Никакво утре.
— Днес. — Тя допря буза до страната му. — Аз съм с теб, ти си с мен. Никога не съм вярвала или не съм си позволявала да вярвам, че можем да имаме толкова много щастие. Днес означава всичко за мен, както и ти. Може да не е достатъчно и все пак... — Тя се дръпна леко назад, много леко. — Това е всичко.
Тя докосна нежно с устни неговите, вложи в целувката си цялата нежност, която таеше в себе си.
Щеше да му даде всичко, което има. И това бе любовта. Много повече от тялото, а чрез тялото му даваше сърцето си. То винаги му бе принадлежало и завинаги оставаше негово, затова даряването му бе естествено като дишането.
— Повярвай — прошепна тя. — Тази нощ.
С много нежност, понеже с практичния си ум често забравяше за нежността, тя го дари с целувка, която да възбуди и уталожи тревогите.
Нейният единствен любим.
Той знаеше какво му предлага тя и какво иска от него. Щеше да приеме и да даде всичко. Да остави настрани желанието за повече и да повярва, че тази нощ е всичко.
Имаше магия в това да е до него, толкова мека и доверчива, топлата й въздишка да гали лицето му, докато се прегръщаха. В него се надигна топлина, обгърна всичко, а снегът ги скри от целия свят с бялата си пелена.