— Това беше жестоко и безсърдечно предложение.
Тя наведе глава назад.
— Но почти те накара да се усмихнеш. Нека ти помогна да заспиш тази вечер, Фин. — Тя погали с устни бузата му. — Ще работиш по-добре след това. Каквото и да се опитва да стигне до съзнанието ти заедно с него, ще почака.
— Имаше една червенокоса Тилда в Лондон. С очи като синчец и смях на сирена. И с трапчинки.
С присвити очи Брана плъзна длан нагоре към гърлото му и го стисна здраво.
— Искаш да сме наравно, така ли?
— Понеже още не си видяла забележителната гъвкавост на Тилда, бих казал, че изобщо не сме наравно. Но ще спя по-добре тази нощ, след като я споменах. — Той опря челото си в това на Брана. — Няма да му позволя да ми повлияе, нито пък на отношенията ни.
Айона се втурна вътре през задната врата и възкликна:
— Опа.
— Просто обядваме — обясни Брана.
— Виждам. По-добре и двамата елате да видите.
Без да ги чака, тя хукна към ателието.
Когато Брана и Фин се присъединиха към нея, тримата застанаха пред прозореца, загледани в редицата плъхове, строени точно до преградата, която бе издигната за защита.
Брана сложи длан върху главата на Кател, когато заръмжа.
— Не му харесва, че не може да види вътре — тихо каза тя.
— Канех се да ги изпържа, но си казах, че трябва първо да ги видите. Затова влязох отзад.
— Аз ще се заема. — Фин тръгна към вратата.
— Недей да ги гориш, където са сега — помоли Брана. — Ще оставят грозна черна пепел по снега и ще трябва после да го чистим — а сега е толкова хубав.
Фин само я погледна, поклати глава, после излезе навън без палто.
— Съседите.
Брана изсумтя ядно, после издигна преграда, за да не може никой да види Фин.
И съвсем навреме, отбеляза мислено тя, понеже с мощен тласък на силата той разбута плъховете, които започнаха да пищят пронизително. Избутваше ги назад — воля срещу воля, сантиметър по сантиметър.
Брана отиде до вратата, отвори я рязко с намерение да помогне, но забеляза, че няма нужда.
Той извика вятър и ги разпиля на вълни. После разрови земята и зейна окоп, в който ги помете. Появи се огън и писъците разкъсаха въздуха.
Когато те престанаха, той извика дъжда, за да потуши огъня, да измие пепелта. След това просто заравни земята обратно.
— Беше великолепно — въздъхна Айона. — Противно, но великолепно. Не знаех, че той може да борави така смело с елементите — бам, бам, бам.
— Прави го нарочно — отвърна Брана. — Заради Кеван.
Фин стоеше на мястото си, на открито, сякаш го предизвикваше да отвърне.
Вдигна високо ръка, повика сокола си. Като златна светкавица Мерлин се спусна ниско, а после, следвайки напътствията на Фин, литна устремно към дърветата.
Фин разпери ръце и изчезна във валмо от мъгла.
— О, Господи, мили боже, Кеван.
— Това не беше мъглата на Кеван — с пресилено спокойствие каза Брана. — Беше на Фин. Тръгна след него.
— Какво да правим? Трябва да повикаме другите, да последваме Фин.
— Не можем да го последваме, защото не знаем къде отиде. Трябва да ни позволи да го видим, а той не иска. Иска да направи това сам.
Той полетя, заслонен от мъглата, а очите му виждаха през очите на сокола. И чрез птицата наблюдаваше как вълкът се стрелка между дърветата. Без да оставя следи и сянка върху снега.
Когато наближи реката, звярът се стегна, скочи и се издигна високо, прелетя над студената и тъмна вода като камък, запратен от прашка. В същото време белегът на рамото на Фин запари жестоко.
Значи, Кеван плащаше висока цена, каза си той, за да прекоси реката.
Последва вълка, скрит в мъглата си, докато усети нещо във въздуха да се променя, нещо да потрепва. Повика Мерлин, забави собствения си устрем напред и само след секунди вълкът бе изчезнал.
Фин може и да искаше да се оправя сам, но Айона въпреки това повика останалите. Спокойно, без да продума, Брана запарваше чая.
— Толкова си спокойна. — Айона крачеше напред-назад в очакване нещо да се случи. — Как можеш да си толкова спокойна?
— Толкова съм ядосана, че сякаш кръвта ми гори. Ако не потуша този огън, може да изгоря всичко до основи.
Айона се приближи зад гърба й и прегърна братовчедка си.
— Знаеш, че е добре. Че може да се погрижи за себе си.
— Отлично го знам, но това не променя нищо. — Тя потупа ръката на Айона и отиде да вземе чиния за курабийките, докато сърцето й биеше гневно в гърдите. — Не те попитах защо се прибра толкова рано.
— Решихме да започнем да се сменяме да работим заедно с теб още от днес. Имам урок по езда в голямата конюшня в четири часа, но дотогава Бойл няма нужда от мен. — Айона се втурна към вратата. — Ето ги. О, ето го и Фин! Добре е.