Когато Брана не каза нищо, Айона отвори вратата.
— Влизай вътре — сопна се тя на Фин. — Даже нямаш палто.
— Беше ми топло.
— Още по-топло ще ти стане, като ти сритам задника — изръмжа Бойл. — Какви са тези приказки, дето си бил хукнал след Кеван сам в някакъв проклет тунел от мъгла?
— Нещо, върху което работя, и една възможност да го изпробвам. — Фин отметна коса назад и размърда рамене. — Боят няма да промени нищо, но съм готов, ако това ще ти помогне.
— Аз ще те държа здраво, докато той ти нарита задника. — Конър ядно свали палтото си. — Нямаш право да хукваш подире му сам.
— Имам цялото право на този свят и във всеки друг.
— Ние сме един кръг — подхвана Айона.
— Така е. — Заради Айона Фин смекчи тона си. — И всеки от нас е точка в този кръг.
— Тези точки са свързани. Случващото се с теб засяга всички нас. — Мийра погледна към Брана, която продължаваше да се суети с чая и курабийките. — Всички.
— Той изобщо не разбра, че съм подире му, не можеше да ме види как го следвам. Бях скрит в мъглата. Точно върху това работех и целта бе да го изпробвам.
— Без да кажеш на никого от нас какви ги вършиш? — подхвърли Конър.
— Ами нали не можех да знам със сигурност дали се получава, докато не опитам?
Отиде до Брана.
— Използвах част от онова, което съм наследил от него, за да създам мъглата. Отне ми седмици, месеци дори, за да измисля всичко докрай, понеже можех да отделям по малко време тук и там. Днес съзрях шанс да опитам заклинанието. Което не е много по-различно, ако си говорим честно, от това да излезеш да пояздиш в гората само, за да видиш какво ще стане.
— Не бях сама.
— Нито пък аз — също толкова хладно възрази той. — Бях с Мерлин и използвах очите му, за да проследя вълка. Той ни предизвиква и ти му отвърна подобаващо, защото знаеш, както и всички останали, че ако изглежда сякаш не правим нищо, той ще разбере, че кроим нещо много по-сериозно. Защо иначе ще правя такова шоу, докато разкарам плъховете? — Въздухът наоколо направо вибрираше от раздразнението му, когато се обърна и вдигна ръце. — Толкова малко ли ми вярвате?
— Не е липса на доверие — увери го Айона. — Изплаши ни. Отначало си помислих, че Кеван ти е устроил засада, но Брана каза, че сам си направил мъглата. Но не можехме да те видим, не знаехме къде си. Това ни уплаши.
— За това, скъпа сестричке, съжалявам. Съжалявам, че съм ви накарал дори за миг да се притесните за мен, когото и да било от вас, но най-вече теб, която застана на моя страна още преди да ме познаваш.
Айона въздъхна облекчено.
— Така ли се измъкваш от отговорност?
— Казвам само истината. — Той отиде до нея, целуна я по челото. — Признавам си, че действах импулсивно, видях възможност и се възползвах. И понеже го направих, сега знаем повече, отколкото преди, ако това е от някакво значение в случая.
— Има право — обади се Брана, преди някой друг да успее да каже нещо. — Може да ми трябва още време, докато гневът ми заглъхне, както и на всички вас, но ако бъдем практични, а няма как да бъде иначе, Фин е прав. Използва това, което е, и което притежава. Чудех се защо се перчиш така пред Кеван. Беше направо срамно.
Фин само повдигна вежда, а тя махна на Конър.
— Занеси този поднос с чая пред камината, ако обичаш. Стъклениците на плота са запечатани, но не искам храната да е близо до тях.
— Той използва елементите един след друг — прас, прас, прас — обясняваше Айона. — Въздух, огън, земя, вода. Беше страховита гледка.
— Значително пресилена — кисело отбеляза Брана, — но сега разбирам целта.
— Стореното — сторено. — Бойл сви рамене и си взе чаша чай. — Искам да чуя какво ново знаем сега и след като никой не води кървава битка, имам само няколко свободни минути, преди да се върна към работата си.
— Той тичаше като сянката на вълка, без да оставя следи в снега. Бързо, адски бързо, но тичаше, а не летеше. Мисля, че си пази силите. — Фин си взе курабийка, после продължи да крачи из стаята. — Литна единствено когато трябваше да прекоси реката и докато я прелиташе, белегът ми гореше. Струва му скъпо да преминава над водата и сега знам, че когато изпитвам това усещане, той е минал отново на нашия бряг. Хукна отново през гората, насочи се към езерото. Умори се, тъй като тича дълго, после усетих някаква промяна, почувствах настъпването й, затова забавих ход и извиках Мерлин обратно при мен. Вълкът изчезна. Премина в друго време. В неговото собствено, бих предположил. И обратно в леговището си.
— Можеш ли да намериш пътя дотам? Разбира се, че можеш да го намериш — продължи Конър, — иначе нямаше да изглеждаш толкова самодоволен, по дяволите.