— Знам как да стигна до мястото, където вълкът премина отвъд, и мисля, че ще намерим леговището на Кеван недалеч оттам.
— Кога тръгваме? — попита Мийра. — Довечера?
— Аз съм свободен — заяви Конър.
— Не тази вечер. — Брана поклати глава. — Трябва да се приготвим, в случай че го намерим. Можем да използваме различни неща. Онова, което ще открием, ако изобщо стигнем дотам, ще бъде в нашето време. Но...
— Искаш да се върнеш назад, когато намерим мястото, искаш да се върнеш в неговото време. — Бойл се намръщи на чая си. — И да се изправиш срещу него там?
— Не, не говоря за това. Нямаме всичко необходимо, а и времето трябва да бъде избрано от нас. Но ако можем да оставим нещо в пещерата му, като го скрием от него, и го използваме, за да го наблюдаваме там. Да го чуваме. Бихме могли да научим името. И да разберем какви са плановете му, преди да ги изпълни.
— Не всички — възрази Фин. — Прекалено рисковано е всички да се връщаме назад. Ако се окажем впримчени в миналото, край с всички. Само един ще се върне.
— И смяташ, че това ще си ти.
Той кимна на Брана.
— Естествено. Мога да се върна и да не оставя никаква следа, забулен в мъглата, да занеса твоя кристал, тъй като това е най-доброто средство за наблюдение, и да се измъкна.
— Ами ако е вътре? — Айона удари леко Фин по рамото. — Край с теб.
— Точно заради това двама от нас, поне двама — пресметна Конър, — ще намерят начин да привлекат вниманието му и да го ангажират за известно време. — Той се ухили на Мийра. — Какво ще кажеш?
— Нямам търпение.
— Значи... — Бойл грабна курабийка и още една, която да пъхне в джоба си. — Четиримата отиваме до мястото, където го е видял за последно Фин, и продължаваме търсенето нататък. Конър и Мийра привличат вниманието му, за да тръгне след тях и леговището му да е празно. Ако го намерим, Фин взема кристала, прехвърля се назад във времето до проклетия тринайсети век, оставя нещото в пещерата, връща се и всички отиваме в бара да пием по едно.
— Това е в общи линии. — Брана го потупа по ръката. — После ще измислим дребните и важни подробности. Затова няма да тръгваме, докато не сме готови. Никой от нас няма да се доближава до мястото. — Тя погледна право към Фин. — Разбрахме ли се?
— Да — съгласи се той, — и имам няколко идеи за подробностите.
— Както и аз. — Доволна, макар и все още леко ядосана, Брана също си взе курабийка.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Мина почти седмица, преди Брана да остане доволна от подготовката, а и много скъпоценни часове бяха отделени за приготвяне на отровата. Но тя все пак смяташе времето за добре използвано.
Уцелването на момента щеше да е много важно, затова всяка стъпка трябваше да се планира прецизно.
Избраха да го направят в ранната привечер, така че да са приключили със задълженията си за деня, но и да им остане около час от дневната светлина преди мрака.
Застанала в ателието си, Брана внимателно прибра кристала, който бе обвила в магия, в една торбичка.
— Трябва да го оставиш нависоко и да е срещу олтара, за да отразява към нас онова, което е под него — каза тя на Фин. — И трябва да влезеш и да излезеш много бързо.
— Вече ми го каза.
— Струва си да се повтори. Ще се изкушиш да останеш по-дълго, както бих се изкушила и аз на твое място, да видиш какво друго може да узнаеш, да намериш. Колкото по-дълго си там в неговото място и време, толкова по-голям е шансът да оставиш следа или той да усети присъствието ти.
Тя сложи торбичката в кожена торба, после взе едно малко шишенце.
— Ако нещо се обърка, ако се върне, преди да си свършил, това ще го обезвреди за няколко минути, достатъчно, за да се върнеш обратно при мен, Айона, Бойл, в нашето време. Само ако нямаш друг избор.
Тя прибра и шишенцето в отделна торбичка, после го сложи в по-голямата. Сведе поглед, сякаш й се искаше да не се налага да го правят.
— Не рискувай всичко за един миг.
— След като „всичко“ включва и теб, можеш да си сигурна, че няма.
— Не докосвай нищо негово. Недей...
— Брана. — Той обхвана лицето й с длани, накара я да срещне погледа му. — Вече сме говорили за това.
— Разбира се. Прав си. И вече е време. — Тя му подаде торбата, отиде да си вземе палтото. — Айона и Бойл ще дойдат всеки момент.
— Когато приключим с това, ще можем да надничаме като през прозорец към делата му, както той често наднича при нас. И ще можем да отделим колкото време е нужно на създаването на отровата, която ще го довърши.
— Притеснена съм, това е всичко. — Не беше сигурна дали й олеква, като го изрича на глас, но знаеше, че е глупаво и може би опасно да се преструва. — Колкото повече се приближаваме до края, а наистина вярвам, че ще сложим край, вътре в мен се надига едно противоречие. Не е просто борбата между увереност и съмнения. Не разбирам собствените си чувства и това ме притеснява.