— Гладна съм по цял ден и през половината нощ. Тийгън не е толкова гладна — поне засега. Но скоро ще бъде.
— О, бременна ли си? — Лицето на Ейлиш грейна от удоволствие и тя спря да се суети с чая, за да притисна ръце към сърцето си. — Моята малка сладка Тийгън ще става майка. Къде отлетяха годините? Ти беше съвсем мъничка. Ще останете ли? Докато дойде време да родиш? — попита тя Брана. — До Мейо има още доста път, а времето ти наближава. Виждам, че не е далеч.
— Ще останем само ден-два, за което съм ужасно благодарна. Бебето ще се роди в Мейо. Така е писано. Така трябва да бъде.
— Трябва ли? — Ейлиш стисна здраво ръката на Брана, после и на Тийгън. — Наистина? Създали сте свой живот в Клеър. Вие сте жени, майки. Трябва ли да се връщате към мрака, който чака там?
— Ние сме жени и майки, и нещо много повече. Не можем да обърнем гръб на това. Но не се тревожи. Не мисли за това. Нека се порадваме на днешния ден, на чая със сладки питки и на семейството си.
— Ще се върнем пак някой ден. — Когато двете я погледнаха, Тийгън притисна ръка към сърцето си. — Усещам го толкова силно. Ще се върнем. Вярвай в това. Вярвай в нас. Мисля, че вярата ни прави по-силни.
— Ако е така, можете да разчитате на моята.
Имаше музика и обилна храна, и компанията на роднини. И тази нощ, и следващия ден всичко бе спокойно. Но Брана въпреки това се притесняваше. Макар мъжът й да спеше в леглото, което Ейлиш им бе приготвила, тя седеше пред огъня.
Ейлиш дойде, облечена в нощница и наметната с дебел шал.
— Трябва ти от онзи чай, който приготвяше за мен, когато наближавах края и бебето в мен беше толкова голямо, че не можех да спя.
— Търся я в огъня и пушека — отрони тихо Брана. — Не мога да се сдържа. Толкова ми липсва. Още повече с приближаването към дома. Липсва ми и татко; това е като рана. Но с майка ми е като мъка, която няма край.
— Разбирам те. — Ейлиш седна до нея. — Идва ли понякога при теб?
— В сънищата. За миг или два, но само толкова. Копнея да чуя гласа й, да ми каже, че се справям добре. Че постъпвам така, както тя искаше.
— О, милинката ми, така е. Помниш ли деня, в който ни напусна?
— Да. Нараних ви с тръгването ни.
— Раздялата винаги боли, но така трябваше да стане — вече го знам. Преди да тръгнете, ти ми каза за Лоик, за бебето, което носех. Каза, че трябва да бъде последното, защото нито бебето, нито аз ще преживеем още едно раждане. И ми даде да пия една отвара на всяко пълнолуние, докато течността в бутилката свърши. За да нямам повече деца. Това ме натъжи.
— Знам. — И го разбираше още по-дълбоко сега, когато имаше свои деца. — Ти си най-добрата майка и беше такава и за мен.
— Нямаше да доживея да видя децата си пораснали, да видя най-голямата си дъщеря бременна на свой ред. Да видя, както ми каза ти, Лоик, толкова весел и чаровен, с глас — както каза — на ангел.
Ейлиш кимна и на свой ред се загледа в огъня, сякаш отново виждаше онзи ден в пушека и пламъка.
— Ти направи заклинание за защита над мен и скъпите за мен хора, даде ми години, които можеше да не доживея. Ти си такава, каквато тя би искала да станеш. Макар да ме натъжава, че ще заминете, ти ще се изправиш срещу Кеван. Знам, че така трябва. Никога не се съмнявай, че тя се гордее с теб. Никога, Брана.
— Думите ти са утеха за мен, Ейлиш.
— Ще вярвам във вас, както поиска Тийгън. Всяка нощ ще запалвам свещ. Ще я паля с малкото магия, която нося в себе си, за да свети за теб, за Тийгън и Иймън.
— Знам, че се боиш от силата.
— Тя е в кръвта ми. Ти си и моя дъщеря. Ще правя това при всеки залез и в малката светлинка ще влагам цялата си вяра. Знайте, че гори за вас и вашите близки. Помнете го и се пазете.
— Ще се върнем. В това вярвам аз. Ще се върнем тук и ти ще можеш да гушнеш бебето, което сега нося в мен.
Продължиха пътя си заедно с малко петнисто кученце, което бе подарено на децата с голяма тържественост и след много обещания за по-дълго гостуване, когато се върнат.
Въздухът стана студен, вятърът — режещ.
Неведнъж дочуваше гласа на Кеван, коварен и прелъстителен, да се носи по вятъра.
Чакам.
Виждаше как Тийгън поглежда към хълмовете или Иймън стиска амулета си и знаеше, че и те го чуват.
Когато соколът се отклони от пътя, а Аластар понечи да го последва, Кател скочи от каруцата и тръгна по една странична пътека.
— Пътят не е натам. — Оуен се приближи с коня си до каруцата. — Ще стигнем в Ашфорд утре, но пътят не е натам.
— Не, не и пътят за Ашфорд, но именно натам трябва да вървим. Вярвай на водачите ни, Оуен. Има нещо, което трябва да направим първо. Усещам го.
Иймън се приближи от другата й страна.
— Близо до дома — каза той. — Почти усещам вкуса на родния дом. Но сега сме призовани.