Гласът й не трепна, когато забеляза първите тънки струйки мъгла да се плъзгат по земята, нито когато Ройбиър кацна на един близък клон — като воин със златисти пера, готов да ги защитава.
— Мога да те накарам да замлъкнеш само със силата на мисълта си.
Кеван се надигна от мъглата и се усмихна пленително, когато Мийра спря да пее, за да измъкне меча си.
— Така и стана. Излагаш дамата си на риск, вещере, като се разхождаш из гората, без сестра ти да те пази.
— Мога да защитя дамата си, ако има нужда. Но както добре знаеш, тя се справя отлично и сама. И все пак... — Конър прокара показалец по острието на Мийра и го подпали. — Нещо в добавка за моята дама.
— Що за мъж би оставил жена си да стои пред него?
— Редом с него — поправи го Конър и сам измъкна меч, който веднага възпламени.
— И я оставя беззащитна — продължи Кеван и запрати черна светкавица към Мийра.
Конър я блокира с рязко завъртане на ръка и я запрати, пращяща, в земята.
— Никога беззащитна.
Отвъд реката и езерото пулсът на светлината от върха на жезъла в ръката на Брана се ускори.
— Близо сме.
— Там е. — Фин посочи към преплетени бодливи храсталаци с дебели черни тръни и увивни растения, осеяни с плодове, които изглеждаха като вкаменени капки кръв. — Пещерата на Мидор. Усещам притеглянето, както усетих и паренето, когато Кеван премина над водата. Пътят е чист.
— Не ми изглежда чист — отбеляза Айона. — А смъртоносен. — За проба тя тупна с плоската страна на меча си един от тръните и се заслуша в металния звън на стомана, ударила стомана. — Звучи ми смъртоносно.
— Няма да минавам през тях, а ще се пренеса във времето. Макар че, когато всичко приключи, ще се върнем тук, всички, и ще изгорим тези трънливи лози, ще поръсим земята със сол и ще я пречистим.
— Още не. — Брана улови ръката му. — Конър не е казал, че Кеван е захапал стръвта.
— Захапал я е. Вече е почти там и колкото по-скоро вляза и изляза, толкова по-малко време ще се налага Конър и Мийра да устояват на атаките му. Трябва да действаме сега, Брана, и то бързо.
Макар да бе обзета от страх, всички заедно направиха кръга и тя пусна ръката на Фин, приела, че това трябва да се направи.
— В това място — занарежда тя с останалите — на смърт и мрак изпращаме ний онзи, който носи белега, през пространството, през времето. Силата на светлината нека го пренесе, нека волята ни слее в едно. Нека го изпрати и върне обратно светлината на тримата. Върни се при мен — добави Брана, макар това да не бе част от заклинанието.
— Както казваш ти — продължи Фин, без да откъсва очи от нейните, — тъй да бъде.
Завихри се мъгла и той изчезна.
— Няма да отнеме дълго. — За да утеши Брана, Айона я прегърна през рамо.
— Толкова е тъмно. И студено. А той е сам.
— Не е. — Бойл хвана ръката й и я стисна здраво. — Ние сме тук. С него сме.
Но той беше сам в студа и тъмнината. Силата тук бе толкова плътна и наситена, че не усещаше друго, освен нея. Черна кръв покриваше земята, където Кеван бе оковал и убил майка си.
Огледа ужасяващите стъкленици, пълни с части от тялото на жената, която го бе родила, които Кеван бе запазил за черните си магии.
Светът, който Фин познаваше, неговият свят, изглеждаше не просто отдалечен във вековете, а сякаш изобщо не съществуваше. След освобождаването на демона, след като той бе добил форма и възможност за движение, сякаш самата пещера се бе превърнала в особен ад, където прокълнатите горяха.
Замириса му на сяра и кръв — стара и прясна. Трябваше да напрегне докрай волята си, за да устои на внезапния и жесток копнеж да иде до олтара, да вземе чашата, която стоеше под кръст от пожълтели кости, и да пие.
Да пие.
Пот изби върху кожата му, макар дъхът му да се превръщаше в облачета пара в студения въздух, който сякаш се полюшваше като море, а зловонни капки се плъзгаха надолу по стените и тупваха на пода в приливен ритъм.
Нещо в този ритъм зовеше кръвта му.
Ръката му трепереше, докато се насилваше да отвори торбата, после и малката торбичка в нея, да извади кристала.
За миг видя Брана — топла и силна, изпълнена със светлина — и успя отново да забави пулса си, да овладее ръцете си. Издигна се в мъглата, нагоре по влажната стена на пещерата. Забеляза издълбани символи в камъка, разпозна ги като древни келтски букви, макар да не можеше да ги разчете.
Остави кристала в една малка дупчица над леко издаден перваз в скалата и се зачуди дали заклинанието на Брана е достатъчно силно, за да го предпази от мрака.
Такъв дълбок, пленителен мрак, в който кънтяха гласове и онези, които щяха да бъдат принесени в жертва, крещяха и молеха за милост, която никога нямаше да получат.