Защо да има милост към по-низшите? Техните викове и мъчителни стонове бяха истинска музика, покана за танц, подканващ зов за хранене.
Мракът трябва да се храни. Да се прегърне. Да се боготвори.
Мракът носи награда. Във вечността.
Фин се обърна към олтара и направи крачка напред. После още една.
— Много се бави. — Брана разтри ръцете си, за да прогони породения от страх студ, който се впиваше в костите й. — Нощта вече пада. Няма го повече от половин час, а това е прекалено дълго.
— А Конър? — попита Айона. — Той...
— Знам, знам. Двамата с Мийра няма да могат да задържат Кеван още дълго. Вървете при Конър, двамата с Бойл вървете при тях, помогнете им. Аз ще ида при Фин. Нещо не е наред, станало е нещо. Не мога да го почувствам или усетя по никакъв начин, откакто премина отвъд.
— Не може да минаваш отвъд. Брана, не бива. — Бойл стисна раменете й, разтърси я. — Трябва да вярваме, че Фин ще се върне, не можем да рискуваме живота ти. Без теб всичко свършва тук, но не и за Кеван.
— Кръвта му може да го предаде, колкото и да се бори с нея. Аз мога да го измъкна. Трябва да опитам преди... О, Господи, Кеван се връща. Фин...
— Можем ли да го издърпаме обратно двете с теб? — Айона се вкопчи в ръката на Брана. — Трябва да опитаме.
— Ако бяхме всички, бихме могли... О, слава на боговете.
Когато Фин, обвит в тънка и разсеяна мъгла, падна на колене пред краката й, Брана се спусна към него.
— Той идва — успя да каже Фин. — Идва насам. Трябва да се махаме бързо. Нужна ми е малко помощ.
— Държим те. — Брана го прегърна здраво, погледна към Айона, към Бойл, кимна им. — Държим те — повтори тя и го стисна в прегръдките си, когато полетяха.
Кожата му беше ледена и тя не можеше да я стопли, докато го пренасяше над дърветата, над езерото и блесналите светлини на замъка.
Заведе го право в къщата си и се погрижи огънят да се разгори буйно, преди да коленичи до него.
— Погледни ме. Фин, трябва да видя очите ти.
Те горяха върху ледената белота на лицето му, но бяха очите на Фин, само неговите.
— Не съм донесъл нищо с мен — увери я той. — Не оставих нищо свое. Само твоя кристал.
— Уиски. — Още докато го изричаше рязко, Бойл приседна до Фин и закрепи чашата в ръцете му.
— Чувствам се така, сякаш съм изминал стотици километри в Арктика без почивка. — Изгълта уискито и облегна глава назад точно когато Конър и Мийра влязоха.
— Ранен ли е? — попита Конър.
— Не, само е полузамръзнал и изтощен. А вие?
— Само драскотини, но ще се погрижа за тях.
— Вече излекува моите. — Мийра отиде право при Фин. — През цялото време мърмореше като загрижена майка. Какво можем да направим за теб, Фин?
— Добре съм.
— Не изглеждаш добре. Да донеса ли някоя от твоите отвари, Брана?
— Не ми трябва никаква отвара. Уискито ми стига. И ти доста мърмориш.
Мийра се отпусна тежко на един стол.
— В сравнение с теб дори и призрак би изглеждал като да е прекарал десет дни в тропиците.
Топлината болезнено пълзеше по тялото му, но Фин й се усмихна.
— И ти не изглеждаш свежа като зората.
— Той не спря да я напада — обади се Конър и изненада Мийра, като я вдигна, макар съвсем да не бе лека, като перце, зае нейното място, после я настани в скута си. — И мен не оставяше без внимание, но само колкото да ме ангажира с нещо. Искаше нашата Мийра, искаше да я нарани, затова постоянно блъскаше по защитата й, търсеше и най-малката пролука. Отначало се опитахме да го предизвикаме и да поемем целия удар, да ви дадем време, но всичко продължи повече, отколкото бяхме очаквали, така че или трябваше сериозно да го нападнем, или да се оттеглим.
— Конър направи торнадо. — Мийра завъртя пръст във въздуха. — Малко, би могло да се каже, но внушително. После го превърна в огън. И това прогони Кеван.
— Не можехме да го задържим повече — довърши Конър.
— Беше достатъчно. Всички ще пийнем по малко уиски — реши Брана. — Дай да видя къде си изгорен, Конър, аз ще се погрижа.
— Нека аз. — Айона бутна Брана обратно на мястото й. — Остани при Фин.
— Добре съм — настоя Фин. — Най-страшен беше студът, това е истината. Толкова рязък, толкова жесток, сякаш направо изсмуква живота от тялото ти. Омаломощава те. По-силен е, отколкото беше — каза той на Брана.
Тя приседна на пода и взе една от чашите, които Бойл раздаваше.
— Разкажи ни.
— Беше по-тъмно, по-мрачно, отколкото когато отидохме там в съня. По-студено и въздухът беше по-плътен. Толкова гъст, че не можеш да вдишаш дълбоко. Над огъня имаше котле, от което се носеше мирис на сяра. И гласове, които напяваха ритмично. Не можех да различа думите, не всички, но някои бяха на латински, други на староирландски. Както и писъци и жални стонове, които изпълваха въздуха. На онези, които са принесени в жертва. Всичко това отекваше като далечно ехо. Но въпреки всичко можех да помириша кръвта.