Когато някой от кръга й беше в ателието, също получаваше задача — магическа или обикновена. Тя самата рядко излизаше, освен да се поразходи в зимната си градина, за да разсее малко мислите си от формули, заклинания, отрови.
Но дори и по време на тези кратки разходки Брана не спираше да се чуди дали пет капки от тинктурата от татул са прекалено много, а четири — прекалено малко. Дали стритите на прах семена трябва да се използват веднага, или да се оставят да престоят?
— Важно е — мърмореше под нос тя, докато подреждаше прецизно стъклениците за днешния си опит. — Една погрешна капка и трябва да почваме отначало.
— Вчера каза, че четири капки не са били достатъчни, значи, сега опитай с пет — предложи Конър.
— Ами ако са нужни шест? — Ядосана, тя се вторачи в стъклениците, сякаш можеше да ги принуди да й кажат тайната си. — Или е вярна другата рецепта, която намерих, онази, в която се използват пет зелени мухоморки, набрани под дъбова сянка?
— Колкото повече отрови, толкова по-добре, мен ако питаш.
— Не може да са повече или по-малко. Това не е рецепта за супа. — Макар да си даваше сметка за сопнатия си тон, просто не можеше да се сдържи. — Трябва да бъде абсолютно точно, Конър, а имам чувството, че това може да е единственият ни шанс. Ако се провалим, в най-добрия случай ще трябва да чакаме още една година, преди да опитаме отново. В най-лошия — демонът ще намери начин да се покрие, когато разбере, че сме намерили начин да го атакуваме.
— Прекалено се тревожиш, Брана. Не е в стила ти да се притесняваш и колебаеш.
Беше прав, разбира се. А и притесненията, призна си тя, притиснала с пръсти очите си, можеха само да затворят вратите, вместо да намерят изход.
— Усещам особено настойчиво времето, повече от всеки друг път. Имам чувството, че това е точният момент, Конър, иначе пропускаме възможността си. А мисълта, че може да продължим само да сритваме здраво задника на Кеван, както го правехме досега, през целия си живот, да го задържаме, докато предадем дълга си на следващите трима? Тази мисъл е непоносима. Ти ще имаш деца от Мийра. Би ли искал да прехвърлиш този товар на едно или повече от тях?
— Не, не бих искал. Естествено, че не. Няма да се провалим.
Сложи ръце върху раменете й, разтри ги.
— Отпусни се малко и се разсей с нещо. Ако продължаваш да се измъчваш от толкова съмнения, ще блокираш собствените си инстинкти, а те са голяма сила.
— Това ще е третият път, в който се опитвам да създам отварата. Съмненията ми са основателни.
— Тогава остави всичко настрани. Тази рецепта, онази рецепта, забрави ги. Какво мислиш ти — какво е твоето усещане? Може и да не е като да правиш супа, но ти смесваш различни отвари, откакто стана на четири.
Той бавно, но решително затвори книгите, с ясното съзнание, че досега тя ги е научила наизуст и бездруго.
— Какво ще кажеш — не просто с разума си този път, а и с инстинктите си?
— Казвам... — Тя зарови нервно пръсти в косата си. — Къде, по дяволите, е Фин? Нужна ми е неговата кръв, искам да е прясна.
— Каза, че ще дойде преди обяд, значи, ще дойде. Защо двамата с теб не поработим над правилната подредба и точните думи? Така, когато дойде, ще източиш кръвта му и ще започнеш.
— Добре, добре.
Време беше да спре да се притеснява и колебае и да се залови за работа, нареди си тя наум.
— Светената вода е най-напред. Започва така: „Първо слагаме светената вода, за да слее всичко тя в едно. Плод от беладона, стрит и напоен, да разбуди соковете вътре и дълбоко. Косъм от бременен як, смесен с мъзга от манчинелово дърво, която да разтвори прилепено крило. Цвят татул, листа от вълче биле добавяме и чакаме да кипне. После...
— Какво мислиш ти, Брана? — подкани я Конър.
— Ами, мисля, че последния път избързах. Мисля, че на този етап трябва да се поработи да ври известно време.
— Значи... Разбъркваме да кипне, да заври и да бълбука...
— Докато не се издигне дим — да, избързах. Трябва да поври и да се изпарява известно време. Добре. — Кимна решително и записа в бележника си. — Гъбите, ще използваме и гъби, защото така ми харесва, какво пък.
— Точно така. — Конър я сръчка с лакът за насърчение.
— Зелени мухоморки, меки и бледи, да отведат в безкрайна нощ. Не, не става за демон. — Тя задраска и опита пак. — Зелени мухоморки, три плюс две, да влеят своята отрова в таз отвара.
— По-добре — съгласи се Конър.
— И листенца бучиниш. Поръсваме цветчета и смъртоносната магия е сглобена.
— „Фаталната магия“ е по-добре, според мен.
— Добре, фатална. — Тя поправи записките си. — Кръв, да я скрепи, капка по капка, и сърцето на демона да озапти. Мойта сила, силата на тримата, среща тук съдбата си. Както повеляваме, да бъде тъй.