Тя остави молива на плота.
— Не съм сигурна.
— Харесва ми — звучи ми добре. Достатъчно силно е, Брана, но не претенциозно. Целта е да го унищожим, няма нужда да е изискано.
— Имаш право. По дяволите, трябва да се сгъсти, да стане черно. Трябва да добавя и това. Черней, сгъсти се под дланите ми...
— Превърни отварата в отрова за прокълнатите — довърши Конър.
— Не е зле — отбеляза тя. — Искам да запиша всичко отначало.
— Ако не можеш да започнеш без Фин, тогава защо не... — Той прекъсна насред думата и се обърна към вратата, където се появи Фин. — Хм, ето го и него. Кани се да ти източи кръвта, братле.
Фин се закова на място.
— Дадох ти повече от достатъчно вчера, както и онзи ден.
— Искам прясна.
— Искала прясна — измърмори Фин и свали якето си. — А какво направи с останалата от вчера и онзи ден?
— Пазя я, защото никога не се знае кога може да ни потрябва. Но днес искам да започна всичко отначало. Промених някои части от заклинанието.
— Пак ли?
— Да, пак — каза тя, също толкова раздразнена. — Имаше нужда от преработване. Конър е съгласен...
— Няма да се бъркам. — Конър вдигна ръце. — Разберете се двамата. Всъщност, след като вече си тук, Фин, аз си тръгвам. Мисля, че Бойл трябва да мине по-късно, така че ще замете останките, ако двамата се сбиете.
Той грабна палтото си, шапката и шала и излезе през вратата, сподирен от Кател, сякаш и кучето бе решило, че е по-добре да стои далеч.
— Защо си толкова сърдит? — попита Брана.
— Аз ли? Ами ти? Между веждите ти е издълбана онази бръчка, която казва „ядосана съм на целия свят“.
Още по-ядосана, Брана потърка с пръсти мястото, за да заличи всяка подобна бръчка,
— Не съм ядосана... добре де, бясна съм, но не на целия свят или на теб. Не съм свикнала да се провалям с гръм и трясък, както с тази проклета отвара.
— Това, че не се е получила точно, не значи, че си се провалила.
— Когато се получи точно, е успех, значи, обратното е провал.
— Неслучайно наричат занаята „практикуване на магия“, Брана, и ти отлично го знаеш.
Тя понечи да се сопне, но само въздъхна.
— Знам. Така е. Просто очаквах да стигна по-далеч с първите няколко опита, отколкото се получи. Ако продължа да бъркам толкова сериозно, ще се наложи отново да поръчаме да ни донесат нужните съставки.
— Значи, ще започнем отначало. — Той отиде до нея и я целуна. — Добър ден, Брана.
Тя се засмя леко.
— Добър ден и на теб, Финбар. — Усмихната, грабна ножа. — А сега...
Очакваше той да навие ръкава си, но вместо това Фин свали пуловера.
— Вземи от белега — каза й той. — Както направи с отровата за Кеван. От белега, Брана, както трябваше да направиш още първия път, когато започна с тази отрова.
— Да, трябваше. Боли те, изгаря те отвътре, когато вземам кръв от белега.
— Защото целта е враг на този белег. Вземи оттам, Брана. После искам курабийка, по дяволите.
— Можеш да изядеш половин дузина.
Тя пристъпи към него с ритуалната кама и чашата.
— Не спирай болката. — Очите му я приковаха. — Болката може да е част от това. Остави я да дойде и да отмине.
— Добре.
Тя действаше бързо — така бе най-добре. Направи резка върху кожата му напряко на пентаграма с върха на острието. Събра кръвта в чашата, почувства болката му, макар той да не издаде нито звук и да не помръдна.
— Достатъчно е — прошепна тя и пусна камата, за да вземе кърпата, която бе приготвила, и да я притисне към раната.
После остави чашата до стъклениците и се обърна отново към него, за да изцели нежно раната му.
Преди той да разбере какво е намислила — може би и самата тя не бе го осъзнала напълно — Брана целуна белега му.
— Недей. — Смаян, ужасен до мозъка на костите си, той се дръпна рязко. — Не знам какво може да ти причини, как може да те нарани.
— Няма да ми направи нищо, защото ти не си направил нищо, за да го заслужиш. Години наред се опитвах да виня теб, а трябваше да виня Сърха — или по-скоро скръбта й. Тя те нарани, наруши най-святата ни клетва и ти причини болка, както и на мнозина преди теб. Невинни хора. Бих го махнала от теб, ако можех.
— Не можеш. Мислиш ли, че не съм опитвал? — Той отново облече пуловера си. — Вещици, свещеници, лечителни, мъдреци, черна и бяла магия. Нищо не може да го докосне. Бил съм във всяко кътче от света, за което съм чул дори слух, че там проклятието може да бъде развалено.
Скитането му по света, осъзна тя. Това бе в основата му.
— Никога не си ми казвал...
— Какво да кажа? — възрази той. — Този видим символ на онова, което тече във вените ми, не може да бъде премахнат с каквито и да било средства. Никакво заклинание, никакъв ритуал не може да развали проклятието, което тя е изрекла с последния си дъх. Не може да бъде заличено с огън, нито изрязано от тялото ми. Обмислях да си отрежа ръката, но се страхувам, че може просто да се появи на друга част от тялото ми.