Очите й, които бяха станали черни, сега се замъглиха до бяло. Фин успя да я хване, преди да се строполи като марионетка с отрязани конци.
Още докато я вдигаше на ръце, тя докосна рамото му.
— Добре съм. Просто съм леко замаяна.
— Седни тук и не мърдай. — Остави я на малкия диван пред огъня, после отиде при запасите й и внимателно ги огледа, докато намери каквото търсеше.
Не си направи труда да слага чайника, а направи чай с едно щракване на пръсти, след което сложи шест капки от тоника в него и го поднесе в ръцете й.
— Пий и недей да спориш — нареди той. — Сама си направила тоника.
— Бях тук, усещах светлината и силата да се надигат, докато отварата кипеше в котлето и се сгъстяваше, бълбукаше. А после сякаш наблюдавах себе си и теб, чувах думите, които изговарях, без да съм ги изрекла. И преди съм имала видения за предстоящото, всички ги имаме, но нищо толкова силно или всепоглъщащо като това. Сега съм добре, честно.
„Или почти“, каза си тя наум, докато отпиваше от специалния чай.
— Само когато ме напусна, се почувствах като изпразнена от всичко, само за миг.
— Очите ти станаха черни като тъмната страна на луната, а гласът ти отекваше сякаш от върха на планината.
— Не бях себе си.
— Не, не беше. Какво те обзе, Брана?
— Не знам. Но силата и светлината бяха могъщи. Фин, беше неописуемо красиво. Всичко, което сме, но несравнимо увеличено, сякаш хиляди слънца грееха едновременно наоколо и вътре в мен. Само така мога да ти го опиша.
Тя пийна още чай и усети как полека си връща равновесието.
— Искам да го запиша. Всичко, което казах. Не бива да го забравям.
— Аз няма да забравя нито думичка от казаното.
Тя се усмихна.
— По-добре да го запишем за всеки случай. Оръжие е изковано — значи, трябва да се е получило.
— Отровата е черна и гъста като катран.
— Трябва да я запечатаме, да я държим на тъмно и да направим заклинание на бутилката, в която ще се съхранява.
— Аз ще се погрижа.
— Не, не, създадохме я заедно и мисля, че това е важно. Затова трябва да направим и останалото заедно. Съвсем добре съм, Фин, наистина.
Тя остави чая си настрани и стана на крака, за да докаже думите си.
— Трябва да действаме бързо. Не искам отровата да прекипи и да се наложи да започваме всичко отначало.
Той все пак я държеше под око, докато не се увери напълно, че е добре.
След като запечатаха заклинанието, тя взе две непрозрачни и черни тумбести бутилки от шкафа под работния си плот.
— Направихме достатъчно за две, тъй като сметнах, че е по-разумно да имаме резерва. Ако нещо се случи с първата бутилка — преди или по време на битката — ще имаме друга.
— Разумна, както винаги, и практична. — Когато тя понечи да извади фуния, той поклати глава. — Не мисля, че това е нещо, което се прави така. Разбирам практичната ти мисъл, както винаги, но смятам, че този път трябва да продължим със силата.
— Може би си прав. Една за теб тогава и една за мен. Трябва да се направи бързо, после да се затвори здраво и отново да се запечата със заклинание. — Тя докосна едната бутилка. — Твоята. — После другата. — Моята. — И заедно отдиха до котлето. — От котлето — в бутилката, без остатък във въздуха, без капчица на пода.
Стисна ръката му със своята, а другата протегна напред, както и той. Две тънки струйки от мазна чернилка се издигнаха от котлето, извиха се като дъга към бутилките, плъзнаха се леко вътре. Когато струйките прекъснаха, двамата прехвърлиха запушалките и ги притиснаха здраво.
— Далеч от светлината, здраво запечатана, отвори се само за правилния момент!
Облекчена, Брана запрати бял огън в котлето, за да изпепели всяка останала следа от отровата.
— По-добре да сме сигурни — каза тя, после взе бутилките, за да ги прибере дълбоко в шкафа, където съхраняваше стъклениците със съставките и отровата, която вече бяха приготвили за Кеван. — Макар че ще унищожа и самото котле. Не бива да бъде използвано никога повече. Жалко, понеже ми служеше добре. — После направи заклинание и на вратата на шкафа. — Може да бъде отворена само от някой от кръга ни.
Отиде до друг шкаф, извади бледозелена бутилка в поставка от филигранно сребро, после избра две чаши.
— А това какво е?
— Вино, което сама приготвих и прибрах за специален случай, без да знам какъв ще е той. Струва ми се, че точно това е случаят. Направихме каквото трябваше, а за да съм искрена, Фин, трябва да призная, че не бях сигурна дали ще можем. Всеки път, когато си мислех, че съм сигурна, се проваляхме. Но днес?