Нямаше да приеме възражения.
Бардан излезе от малката конюшня, повел Сланя – добрата стара Сланя, която вече бе попреминала възрастта за разплод, но беше с много благ характер.
– Вече не можем да я използваме за разплод – подхвана Бардан с обичайната за него загриженост. – Но е добра душа и ще ти служи добре.
– О, не мога да ти я взема. На теб ти трябва…
– Един мъж се нуждае от кон. – Бардан постави мазолестата си ръка върху рамото на Иймън. – Ти работеше като мъж за фермата, затова ще я вземеш. Бих искал да ти дам Мун за Брана, ако можех да си го позволя, но вместо това ще вземеш добрата стара Сланя.
– Много съм ти благодарен за Сланя и за всичко останало. Обещавам ти да се грижа за нея като за кралица.
За миг само Иймън си позволи да бъде просто момче и прегърна здраво мъжа, който му бе като баща през половината от живота му.
– Един ден ще се върнем.
– Непременно.
Когато всичко свърши, сбогуването и прегръдките, пожеланията за безопасно пътуване, сълзите и всичко останало, той се метна върху гърба на кобилата, а мечът и щитът на дядо му бяха закрепени здраво до седлото. Брана яхна коня зад гърба на Тийгън и се наведе да целуне Ейлиш за последен път.
Поеха надалеч от фермата, която бе домът им през изминалите пет години, далеч от роднините – на юг, към неизвестното.
Иймън погледна назад, махна на роднините, които също махаха с ръце, и осъзна, че раздялата е по-тежка, отколкото бе очаквал. Тогава видя кръжащия над главите им Ройбиър, който описа голям кръг, преди да литне право на юг.
Така е било писано, каза си Иймън. Времето им бе дошло.
Забави леко темпото и кимна на Тийгън.
– Е, какво мисли нашата Сланя за всичко това?
Тийгън сведе очи към кобилата и на свой ред кимна на брат си.
– О, за нея това е славно приключение, разбира се, а тя не се е и надявала на подобно. Много е горда и благодарна. Ще ти бъде вярна до гроб и ще направи всичко за теб.
– И аз ще се грижа добре за нея. Ще яздим до обяд, когато ще спрем да отморим конете и да хапнем малко от овесените питки, които Ейлиш ни приготви за из път.
– Така ли ще направим? – попита Брана.
Той вдигна брадичка.
– Ти си най-голямата, но аз нося жезъла, колкото и невзрачен да е според теб – което изобщо не е така. Ройбиър сочи пътя, а ние го следваме.
Брана вдигна очи и се загледа в полета на сокола. После погледна надолу към Кател, която подскачаше бодро редом с Аластар, сякаш можеше да върви така цял ден и цяла нощ.
– Твоят водач, моят и на Тийгън. Да, ще ги следваме. Ейлиш ми даде малко пари, но няма да ги харчим, освен ако не е крайно необходимо. Ще се прехранваме сами.
– И как точно ще го правим?
– Като бъдем такива, каквито сме. – Тя вдигна ръка, обърната с дланта нагоре, и там се появи малка огнена топка. После изчезна. – Майка ни служеше на дарбата си, грижеше се за нас, за дома ни. Ние също можем да служим на дарбата, да се грижим за себе си и да намерим място, където да правим и двете.
– Разправят, че Клеър било доста диво място – обади се Тийгън.
– Нима това не е идеално за такива като нас? – Чистата радост от свободата се засилваше с всяка измината крачка. – Имаме книгата на майка си и ще се водим по нея, ще научим много неща. Ще правим отвари и ще лекуваме хората. Един лечител е винаги добре приет, казваше ми тя.
– Когато той дойде за нас, ще ни е нужно много повече от целебни отвари и лекове.
– Така е – съгласи се с брат си Брана. – Затова ще учим. Бяхме на сигурно място във фермата цели пет години. Ако нашите водачи ни отведат в Клеър, както изглежда, може да останем там следващите пет. Достатъчно време, за да се учим и съставим план. Когато отново се върнем у дома, ще бъдем по-силни, отколкото може да предположи.
Яздиха и след пладне, под дъжда. Валеше тихо и упорито от навъсеното и тъмно небе. Отмориха конете, напоиха ги, хапнаха от овесените питки и дадоха от тях и на Кател.
Продължиха пътя си, а към дъжда сега се присъедини и вятър, докато минаваха край малка ферма с къщичка, от чийто комин се виеше пушек, който разнасяше наоколо миризмата на запален торф. Вътре сигурно щяха да ги посрещнат с усмивка и да им поднесат чай край огъня. Вътре щяха да са на топло и сухо.
Но Кател продължи да тича, Ройбиър се виеше високо п небето, а Аластар изобщо не забави крачка.
Дори и бледата светлина започна да помръква и денят да преваля към нощта.
– Сланя е уморена – тихо се обади Тийгън. – Няма да поиска от нас да спрем, но е уморена. Болят я костите. Не може ли малко да я оставим да почине, да намерим сухо място и…
– Там, напред! – Иймън протегна ръка. Край калната пътека се издигаше старо светилище. Сега бе полуразрушено, изгорено до камък от онези, които не се свеняха да унищожат построеното от хората, чиито земи са завладели.