– Добре съм, спокойно. Всички сме добре.
– Това би трябвало да то убеди, че сме тръгнали на война тази нощ, защото дори и аз го повярвах. – Конър погали Мийра по косата, обърна я към себе си. – Ранена ли си?
– Не знам. Не мисля. Ти кървиш.
Той избърса с пръсти кръвта, която се стичаше от една повърхностна рана на слепоочието му.
– Не успях да се дръпна достатъчно бързо.
– Ела, дай да се погрижа. – Брана се приближи на колене към него. – Айона…
– Знам какво ти трябва – каза тя и хукна към ателието. Мийра само повдигна крачола на панталона си и забеляза моравосиньото петно на крака си точно над глезена.
– Почакай, дай да те видя. – Още докато Брана се грижеше за неговите рани, Конър се пресегна и сложи длани върху синината.
– Мъглата се превърна в змии. И бодли. Поникнаха бодли.
– Не бодли, а зъби. – Фин, чието лице лъщеше от пот, седеше на пода, облегнал гръб на шкафа.
– Ранен си. Сложи от това на главата на Конър – нареди Брана на Айона, докато самата тя се прехвърли на Фин.
– Погрижи се раната да е почистена добре. Да не си ухапан?
– Попита строго Фин.
– Само малко изморен.
Тя притисна длан към гърдите му.
– Много повече е. Дай да видя.
– Сам ще се погрижа за себе си, когато си поема дъх.
– О, глупости. – С едно махване на ръка тя го разсъблече до кръста.
– Ако се каниш да свалиш всичките ми дрехи, няма да е лошо да сме насаме.
– Млъкни. – Тя погледна през рамо и в гласа ѝ прозвуча тревога. – Айона, мехлема!
– Сам ще се излекувам – опита се да възрази Фин.
– Ще те приспя, ако не стоиш мирен и не млъкнеш. Конър, трябваш ми.
– Много ли е зле?
Сам се увери, когато се надигна от пода и отиде при тях. Разранени черни дупки бяха осеяли тялото на Фин от двете страни, сякаш някакви великански челюсти го бяха захапали.
– Не са дълбоки. – Гласът на Брана остана тих и уверен.
– Слава на боговете за това. Колкото до отровата… – Тя вдигна рязко очи. – Какво направи, за да спреш разпространението ѝ?
– Аз съм от неговата кръв. – Фин дишаше трудно и говореше бавно, някак прекалено премерено. – Онова, което е направено от него, отслабва при мен.
– Изпитваш болка – обади се Конър.
– Винаги има болка. – Но издиша рязко, когато Брана стигна по-дълбоко. – Господи, Брана, лечението ти е по-лошо от раната.
– Трябва да я изтегля навън, независимо дали е отслабена, или не.
– Погледни ме, Фин – нареди Конър.
– Сам ще понеса болката си, благодаря.
Конър просто сграбчи брадичката на Фин и завъртя главата му.
Поемаше болката вместо него, осъзна Мийра. Приемаше в себе си болката на Фин, за да улесни лечението. Както и за да не я приеме Брана, както тя знаеше добре.
Бойл извади уискито, затова тя стана за чаши. После отново приседна на пода и ги подаде на всички, когато Брана се отпусна назад и кимна.
– Вече е по-добре.
– Доста повече пушилка се вдигна, отколкото очаквахме. – Конър последва примера на Фин и също се облегна на шкафа. Сега и неговото лице блестеше от пот след положените усилия, както и от болка. – Но здраво опърлихме козината му, а и всички сме живи и здрави.
– Той ще си помисли, че сме се уплашили – каза Брана. – Ще реши, че се караме помежду си, ближем раните си и се питаме дали изобщо трябва да опитваме подобно нещо в бъдеще.
– И когато го нападнем след два дни, ще го изгорим до пепел, преди да се е усетил, че сме го измамили. Чудесно представление, браво на всички. – Той вдигна чаша. – Блестяща идея, скъпа Мийра, която може би е наклонила сериозно везните в наша полза. Никак не е чудно, че съм влюбен в теб.
Той отпи глътка, както и останалите, но Мийра само държеше чашата си и се взираше в него.
– Не ти ли харесва уискито? – попита я той.
– Чакам сърцето ми да затрепери. Може би съм изпаднала в шок. Защо не ми го кажеш пак? Да видим дали този път ще мине.
Конър остави чашата си настрани и на колене се придвижи по пода към мястото, където седеше тя.
– Обичам те, Мийра, сега и завинаги.
Тя изгълта уискито, остави чашата и се изправи на колене с лице срещу него.
– Не, не трепери. Но пък и що за слабо и глупаво сърце би треперило от страх пред любовта? Твоето? – Тя сложи ръка върху гърдите му. – да видим дали ще потрепери. Обичам те, Конър, сега и завинаги.
– Може да е спряло за секунда. – Той сложи своята ръка върху нейната. – Но няма страх, няма никакво съмнение. Усещаш ли го? Танцува от радост.
Тя се засмя.
– Конър О’Дуайър с танцуващото сърце. Вземам те. – Тя го прегърна силно, устата ѝ срещна неговата.
– Искате ли да си тръгваме? – подхвърли Бойл. – да ви оставим насаме тук, на пода в кухнята?