– Ще ти кажа, ако се наложи – измърмори Конър, после отново зацелува жената на живота си.
Изправи се, вдигна я на ръце, завъртя я и я подхвърли леко във въздуха, с което отново я разсмя.
Понесе я навън от стаята, сподирен от смеха на останалите.
– Ти винаги си искала точно това – обърна се Фин към Брана.
– Знаех, че може да се случи, усещах, че трябва, и да, винаги съм го искала. – Тя въздъхна тихо. – Ще сложа чайника.
По-късно, прегърнал Мийра в леглото си в притихналата къща и под лунните лъчи, струящи през прозореца, Конър я попита:
– Битката ли беше виновна? Това, че застанахме лице в лице със смъртта, ли закали сърцето ти?
– Ти пое неговата болка.
– Какво? За кого говориш?
– Долу в кухнята. Макар той да не искаше да го правиш, ти не можеше да го оставиш да страда и просто пое болката на Фин. Тогава си казах: “Това е той в най-дълбоката си същност. Човек, който би поел болката на приятел – или на всеки друг при нужда. Силен и добър. Забавен, весел и верен. И ме обича”.
Мийра сложи длан върху бузата му.
– Обичам те, откакто се помня, но не можех да си позволя да го призная, да приема този дар, за който ми говореше, нито да го дам. Това беше моят страх. После си помислих, докато те гледах тази вечер в разгара на битката и под ярката светлина в кухнята, как е възможно да се страхувам толкова да приема този, когото обичам? Защо продължавам да си повтарям, че може да съм като баща си, или да позволявам онова, което той направи, да определя живота ми? Задължена съм на Кеван.
– На Кеван?
– Той искаше да ме нарани и засрами, да ме разколебае, като ми показа образа на баща ми. И наистина го направи, и още как, но това бе вътре в мен. Когато видях толкова ясно онова, което криех дълбоко в себе си, прозрях истината. Той не напусна мен, нито майка ми и останалите от семейството ни. Той избяга от собствения си срам и грешки, от провалите си, защото не можеше да понесе да ги вижда в огледалото.
– Ти винаги стоиш здраво на краката си, винаги гледаш право напред.
– Опитвам се, но не гледах от правилния ъгъл. Не си позволявах да наклоня стъклото. Майка ми е тази, която устоя със срама, който ѝ остави, и която живее – по своя : си объркан начин – с грешките и провалите му. Тя остана тук и беше опора за мен и братята, и сестрите ми дори и след като пораснахме. Сега е щастлива, свободна е от тези окови, независимо дали го осъзнава, или не. И аз също съм свободна. Затова съм длъжница на Кеван. Но съвсем няма да се поколебая да сторя каквото мога, за да го пратя в ада.
– Значи, и аз съм му длъжник. И заедно ще го изпратим в ада.
Беше му много трудно през следващите два дни извън закрилата на къщата да спре да сияе от щастие. Трябваше да си върши работата и да избягва всякакъв контакт с Мийра, докато не са на сигурно в убежището си.
Усети Кеван да пробва да проникне в мислите му веднъж-дваж, но леко, предпазливо. И усети неговите рани, о, да, те също бяха наранили копелето за стореното от него.
Беше ги атакувал, докато е по-слаб, отколкото преди, и сега си мислеше, че кръгът им е разкъсан, докато той беше по-силен и могъщ от всякога.
И все пак.
– Имаш съмнения – подхвърли той на Брана. Оставаха броени часове, затова бе дошъл да помогне с каквото може.
– Планът е добър.
– И все пак?
Тя взе отварата за сън, намести я внимателно в сребърна кутия, която бе наследила от предците си, редом с кървавочервената магическа настойка, която се надяваше да унищожи Кеван.
– Имам някакво особено чувство, но не знам дали е истинско. Питам се дали понеже бях толкова убедена, че ще успеем в нощта на слънцестоенето, сега изпитвам известни колебания, когато дойде моментът да опитаме отново. Или наистина има нещо, което не виждам, нещо, което трябва да направя.
– Бремето не е само върху твоите рамене, Брана.
– Знам. Каквото и да си мисли Фин, знам това много добре. – Тя събра инструментите си, които бе пречистила и подготвила, уви ги в кърпа от бяло кадифе.
Отвори едно чекмедже и извади оттам малка сребърна кутийка.
– Имам нещо за теб, независимо какво ще ни донесе нощта.
Любопитен, той я отвори, видя пръстена и огнения блясък на рубина в златния му обков.
– Този пръстен е за теб – наследство от прабаба ни.
– А сега е твой, ако искаш да го дадеш на Мийра. Тя ми е като сестра и тази връзка само ще заякне, когато ѝ дадеш пръстена. Но само ако ти го искаш.
Той заобиколи работния плот, прегърна я.
– Когато тази нощ приключи. Благодаря ти.
– Искам това да свърши. Сега повече от всичко. Искам да видя как двамата с Мийра споделяте живота си.
– Ще сложим край. Предопределено е.
– Говори сърцето ти.