Светлината блесна отново още по-ярка. Грейна в очите му, кипна в кръвта му. И в нея той отново видя трите фигури. Едната му протегна ръка да го достигне. Пресягаше се отдалеч.
После те изчезнаха, както и светлината. Падна мрак, разкъсван само от бледото сияние на луната и кръга от свещи. Конър прекъсна връзката между тримата и изтича при Мийра.
– Ранена ли си? Има ли ти нещо?
– Не, нищо ми няма.
– Не биваше да спираш да пееш, не биваше да излизаш от кръга.
– Гърлото ми пресъхна. – Тя се усмихна с оцапано със сажди лице и го прегърна силно. – Унищожихме ли го? Довършихме ли го?
– Дай ми само минутка. – Пепел и кръв покриваха земята, малки черни петна още горяха. – Боговете да са ми на помощ, каквото е останало от него, трябва да е тук. Почакай малко.
– Не е унищожен. Усещам го. – Фин избърса кръвта от лицето си. – Мога да го усетя, да го подуша. Ще го намеря. И ще го довърша.
– Не можеш да напуснеш полянката. – Брана сграбчи ръката му. – Не бива, иначе може никога да не намериш обратния път.
По лицето му се четеше ярост, когато измъкна ръката си от хватката ѝ.
– Какво значение има, ако мога да го унищожа, да сложа край на това?
– Това не е твоето време.
– А изборът не е твой.
– Нито пък може да бъде твой – каза тя и го хвърли обратно в кръга. – Конър.
– По дяволите.
С огромно нежелание той се хвърли върху Фин, притисна го към земята и получи в отговор юмрук в лицето, преди и Бойл да се намеси.
– Бързо. – Брана сложи ръка върху рамото на Конър, хвана Мийра за ръка, кимна на Айона, докато мъжете се боричкаха на земята.
Затвори очи и сложи край на заклинанието.
Обратно през мрак и светлина, през цветове и мъгли, към поляната с руините на колибата и крясъка на сова.
– Нямаше право да ме спираш.
– Не беше само тя – обади се Конър, докато разтъркваше челюстта си и гледаше ядосано Фин. – А всички ние. Не можем без теб.
– Напълно сигурен ли си? – попита Мийра. – Можеш ли да си сигурен, че не сме го унищожили?
Без да каже нищо, Фин свали палтото си и издърпа пуловера през глава. Белегът на рамото му беше разранен и червен, пулсираше като сърце.
– Какво е това? – попита Брана. – Усещаш неговата болка?
– Твоята кръв се погрижи за това. Той е ранен, но кой може да каже дали раната е смъртоносни? Аз можех да го довърша.
– Ако беше напуснал полянката, щеше да си изгубен – каза Конър. – Ти си с нас, Фин. Твоето място, твоето време, е тук. Не го довършихме. И аз го усетих, преди Брана да развали заклинанието. Но не тук и не сега. И този път получихме малко натъртвания и драскотини, но нищо повече – ако не броим юмрука ти в лицето ми – а той е тежко ранен, кърви и се влачи по корем, полусляп при това, дотолкова успях да доловя. Може дори да не преживее нощта.
– Мога да облекча болката ти.
Фин само изгледа втренчено Брана.
– Предпочитам да я изтърпя.
– Фин. – Айона пристъпи напред, надигна се на пръсти и обхвана лицето му с ръце. – Братко мой. Нуждаем се от теб.
След кратък миг на вътрешна борба Фин сведе чело към нейното и въздъхна.
– Е, добре.
– Трябва да се връщаме. – Мийра подаде Бъгс на Фин, при което кучето се заизвива в ръцете му и заоблизва лицето му. – Може и да не сме го довършили, но се справихме Отлично тази нощ. А аз усещам гърлото си пресъхнало като пустиня.
– Още не е свършило. – Брана отиде до гроба на Сърха, погали с пръст думите, издълбани в камъка. – Не е свършило, но ще бъде сложен край. Кълна се.
Яхнаха конете си, мръсни и уморени. Конър остана по-назад само за малко, загледан през рамо към полянката, преди да мине под оплетените лози.
– Видях ги и трябва да кажа на другите.
– Кого видя?
– Тримата. Децата на Сърха – сенките им. Иймън с меча, Брана с лъка и Тийгън с жезъла. Част от тях беше там, появи се в съня ни. Опитаха се да стигнат до нас.
– Можеха да са ни от полза доста повече, отколкото само сенките им.
– Това е напълно вярно. – Обърна Аня към дома. – Мислех си, за един миг само, че сме успели.
– И аз. Ти искаше да тръгнеш е Фин. Да го последваш и да го довършите, независимо от цената.
– Исках, но не можех.
– Защото не е предопределено.
– И нещо повече. Не можех да те оставя. – Спря Аня, за да може да се обърне към нея, да погали лицето ѝ. – Не бих могъл и няма никога да те оставя, Мийра, дори и заради това. Имам нещо за теб.
Бръкна в джоба си, извади сребърната кутийка, отвори я и рубинът блесна на лунната светлина.
– О, но, Конър…
– Пръстенът е хубав и ще се погрижа да ти бъде по мярка – както ти ми подхождаш и аз на теб. Предава се по наследство в семейството. Брана ми го даде, за да мога да го дам на теб.