Ройбиър кръжеше над него и ги викаше, а Кател хукна напред.
– Ще спрем да пренощуваме тук. Ще напалим огън, конете ще починат и ние ще отдъхнем.
Брана кимна в знак на съгласие с брат си.
– Стените още са на място, поне повечето. Ще задържат вятъра, а за останалото ние ще се погрижим. Денят почти свърши. Трябва да благодарим на Модрон и сина ѝ Мабон.
Едната стена се бе срутила, както се оказа, но другите бяха здрави. Имаше дори и стъпала (чиято здравина Иймън веднага изпита), които се виеха край стената и водеха към някогашното второ ниво. Всички дървени части от постройката бяха изгорени и пепелта – разпиляна от вятъра. Но все пак бе някакъв подслон, а и Брана усещаше, че мястото им подхожда.
Това щеше да е първата им нощ сами, точно навреме за равноденствието, когато светлината и мрака бяха в равновесие.
– Аз ще се погрижа за конете. – Тийгън улови юздите и на двата коня. – Те са мои в крайна сметка. Докато се занимавам с тях, вие можете да се погрижите за нашето удобство – сух подслон, надявам се, и приличен огън.
– Добре. Ще отдадем своята благодарност, после ще пийнем малко чай и ще хапнем от сушеното еленско месо, преди да…
Брана замлъкна, когато Ройбиър се спусна от небето и кацна на една тясна каменна полица.
След което пусна в краката на Иймън един пухкав и дебел заек.
– Е, сега вече ще си направим угощение. Аз ще го почистя, докато Тийгън се погрижи за конете, а Брана – за огъня.
Сух подслон, помисли си тя и като свали качулката на наметалото си, си представи точно това. Пресегна се и извади наяве заложеното дълбоко в нея, помисли си за топло и сухо убежище и сътвори толкова ярък и горещ пламък, че за малко да изгори всички, преди да го овладее отново.
– Съжалявам. Не съм го правила досега.
– Като да махнеш коркова тапа на бутилка е – отбеляза Иймън. – Всичко се изля наведнъж.
– Да. – Тя го овладя и забави разрастването му бавно, бавно. Тя самата не се боеше от влагата, но Тийгън имаше право. Кобилата имаше болки в костите, дори и тя ги усещаше.
Сега отблъсна влагата бавно, само леко настрани, после още малко. Силата сякаш потръпна вътре в нея, радостна възбуда. Свободна и безгрижна. Беше ред на огъня. Щеше да го сътвори с магия тази вечер. Друг път, както ги бе научила майка им, щяха да събират съчки и да свършат всичко с ръцете си. Но тази нощ огънят щеше да дойде от нея.
Извика го наяве, укроти го.
– Малко овесена питка и вино – помоли тя брат си и сестра си. – Поднасяме ги в дар с благодарност към боговете за равновесието на деня и нощта, за цикъла на прераждането. И за това място за отмора. Хвърлете ги в огъня – каза им тя. – Питката, после и виното. Тези дребни дарове споделяме c вас и така ви благодарим, ний тримата, ваши слуги.
В този миг, в който денят среща нощта, ние приветстваме и мрака, и светлината – продължи Иймън, без да е сигурен откъде са дошли думите.
Ще се научим да защитаваме и да се борим, да използваме дарбата си за правдата и светлината – добави Тийгън.
– В този ден и час ние се откриваме пред дадената ни магия. Отсега навеки свободна ще е тя. Както казахме, да бъде.
Огънят изригна високо като колона от червено, оранжево и златно, със сърцевина от пламтящо синьо. Хиляди гласове шепнеха вътре и земята се разтърси. После светът сякаш въздъхна.
Огънят си беше просто огън, ограден здраво от кръг от камъни.
– Това сме ние – каза Брана, цялата грейнала все още ivr прилива на енергия и от шока. – Това е, което имаме, (‘era нощите ще стават по-дълги. Мракът покорява светлината. Но няма да покори нас.
Усмихна се, а сърцето ѝ бе стоплено както никога след онзи ден, когато бяха напуснали дома.
– Трябва да направим шиш за заека. Ще си направим пиршество, първото ни. И ще си починем на топло и сухо, докато не потеглим пак.
Иймън се сви край огъня с пълен корем, обгърнат от топлина. И пътешествието му започна.
Усети как се надига, откъсва се от земята и полита. На север. У дома.
Също като Ройбиър и той се носеше над хълмовете, над реките, над полята, където мучаха крави и пасяха овце.
Рееше се над зелените поля и летеше към дома, докато слънцето надничаше бодро иззад облаците.
Сърцето му сякаш пееше, толкова му беше леко. Отиваше си у дома.
Но не съвсем. Не беше същото, осъзна той, когато се озова отново на земята. Гората беше толкова позната, но и различна. Имаше нещо странно. Дори и въздухът сякаш бе различен и все пак същият.
Почувства се замаян и слаб.
Тръгна да обикаля, като подсвиркваше на сокола си, неговия водач. Светлината се промени, помръкна. Нима нощта вече се спускаше?