Но не беше нощ пред него. Беше мъглата.
А с нея се появи и вълкът, в който се превръщаше Кеван.
Чу ръмженето му и се пресегна за меча на дядо си. Но той не беше на хълбока му. Той беше едно момче, затънало до глезени в мъглата, невъоръжено, а от мъглата излезе вълкът с червения камък, светещ на врата му. И се превърна в мъж.
– Добре дошъл обратно, млади Иймън. Чаках те.
– Ти уби баща ми, майка ми. Дойдох да отмъстя за тях.
Кеван се засмя, гръмък и весел смях, от който по гърба на Иймън плъзнаха ледени тръпки.
– Притежаваш дързост, което е чудесно. Ела тогава да отмъстиш за убития си баща, за мъртвата вещица, която те е родила. Ще отнема силата ти и тогава сестрите ти ще бъдат мои.
– Никога няма да докоснеш близките ми. – Иймън запристъпва в полукръг, опитваше се да мисли. Мъглата се надигаше все по-гъста и могъща, обвиваше всичко, гората, пътеката, мислите му. Сви юмрук и замахна с въздух, запокити го силно напред. Успя само да прокара тясна и несигурна пътечка. Кеван отново се разсмя.
– По-близо. Ела по-близо. Почувствай силата ми.
Усещаше я, болката и мощта ѝ. И страха. Опита с огън, но огненото му кълбо падна унило и се превърна в мръсна пепел. Когато Кеван протегна ръце към него, той вдигна юмруци да се бие с него.
Ройбиър се спусна като стрела, острите му нокти и клюнът се впиха в протегнатите ръце на магьосника. Потече черна кръв и мъжът изрева, докато се опитваше да се превърне във вълк.
А от мъглата се появи и друг мъж. Висок, с мокра от мъглата кестенява коса и дълбоки зелени очи, които сияеха от ярост и сила.
– Бягай – каза той на Иймън.
– Няма да бягам от такива като него. Не мога.
Вълкът ровеше с лапи земята и оголи зъби в ужасяваща усмивка.
– Хвани ръката ми.
Мъжът сграбчи ръката на Иймън. Избухна светлина като хиляди слънца, силата долетя като милиони пърхащи криле. Ослепен и глух, Иймън извика. Имаше само магия, която го обгръщаше, изпълваше, изливаше се в него. После с гръмовен рев мъглата изчезна, вълкът изчезна и остана само мъжът, стиснал ръката му.
Мъжът се отпусна на колене, дишаше тежко, с побеляло лице, а очите му бяха пълни с магия.
– Кой си ти? – попита той.
– Иймън, син на Дайхи и на Сърха. Аз съм един от тримата. Тъмен вещер от Мейо.
– Като мен. Иймън. – Мъжът се засмя колебливо и се пресегна да докосне косата и лицето му. – Аз съм твой потомък. Далеч си от своето време, момко, сега си в моето. Аз съм Конър, от рода О’Дуайър. И съм потомък на Сърха и твой. Един от тримата.
– Как да съм сигурен, че казваш истината?
– Една кръв тече и в теб, и в мен. Знаеш го. – Конър измъкна амулета изпод ризата си и докосна онзи – същия – който Иймън носеше.
После мъжът вдигна ръка. Ройбиър кацна на кожената ръкавица, която носеше.
Не беше Ройбиър, осъзна сега Иймън, и все пак…
– Моят сокол. Не е твоят, но го нарекох на него. Поискай каквото ти се ще от него. Той е колкото мой, толкова и твой.
– Това тук е… не е моето място.
– Напротив, твоето е. Времето не е, но мястото е твое. И винаги ще бъде.
Сълзи опариха очите на Иймън и коремът го сви от копнеж, който бе много по-силен от глада.
– Ще се върнем ли някога у дома?
– Да.
– Ще го победим ли, ще отмъстим ли за родителите си?
– Ще го направим. Никога няма да спрем, докато не свършим с него. Давам ти думата си.
– Искам да… Връщам се. Усещам го. Брана, тя ме тегли обратно. Ти ме спаси от Кеван.
– Спасявайки теб, спасих себе си, така мисля.
– Конър от рода О’Дуайър. Няма да го забравя.
И отново полетя над хълмовете, докато не се озова в ранното и едва пробуждащо се утро, седнал край огъня на Брана, а двете му сестри упорито го разтърсваха.
– Престанете веднага! Главата ми се рее над тялото ми.
– Толкова е блед – обади се Тийгън. – Чакай, ей сега ще ти приготвя чай.
– Чаят ще ми дойде добре. Бях на пътешествие. Не знам как се получи, но си отидох у дома и все пак не беше у дома. Трябва да си подредя мислите. Но научих нещо, което не знаех. Което никой от нас не знаеше.
Пийна малко вода от меха, който Брана му подаде, после го остави настрани.
– Той не може да напусне онова място. Кеван. Не може да се махне или поне не може да стигне далеч. Колкото повече се отдалечава от дома, от мястото, където се е спазарил за новата си сила, толкова по-малка е тя. Рискува да умре, ако го напусне. Не може да ни последва.
– Как го разбра? – попита Брана.
– Ами… видях го в мислите му. Не знам как. Видях го там, тази слабост. Срещнах един мъж, той е от нашата кръв. Аз… – Иймън си пое дълбоко въздух, затвори очи за миг.